Балтийският път

В може би най-разтърсващия момент в историята на 20. век, уловен от камера, в 6:58 ч. вечерта на 30. септември 1989 г. западногерманският външен министър Ханс-Дитрих Геншер (велик политик и човек, поредният който ни напусна тази година) излиза на балкона на посолството на ФРГ в Прага и произнася "Скъпи сънародници, дойдохме при вас за да ви споделим, че днес вашето отпътуване..." Заглушен е от вика на радост и облекчение на над 4000 източногерманци, които от седмици са намерили убежище в неутралната зона в двора на посолството. Разрешението гражданите на ГДР да заминат на Запад е една от първите пукнатини в Желязната завеса и ще бъде последвано от падането на Берлинската стена след малко повече от месец, което ще отприщи вълна от промени и ще даде възможност на милиони източноевропейци да заживеят свободно. Но не и първата.

Недоволството от провалите с Чернобил и войната в Афганистан и даденото начало на Перестройката и Гласността от Горбачов засилват националните движения за справедливост и повече свободи в прибалтийските републики на Съветския съюз в края на 80-те. Основани са Народните фронтове на Естония и Латвия и движението Саюдис в Литва, чиято крайна цел е постигането на независимост. Дейността им остава в историята като Пеещата революция - хора се събират на публични места и пеят традиционни песни на родните си езици и химните на държавите си отпреди войната, забранени от съветската власт. Едно уточнение, ако си от поколението, расло след промените - да, спонтанното събиране на повече хора и пеенето на неправилните песни в тоталитарната държава може да те изпрати в затвора или трудов лагер, така че се изисква смелост да се включиш. Най-впечатляващата акция се провежда на 23. август 1989 г.

Датата не е избрана случайно - на нея през 1939 г. е подписан пакта Рибентроп-Молотов, договор за ненападение между Нацистка Германия и СССР, който включва споразумение за териториално и политическо преразпределение на Източна Европа и обрича независимите тогава Литва, Латвия и Естония. В редица западни държави през 80-те се отбелязва от източноевропейската емиграция като Ден на черната панделка, а през 2008 г. е обявен от ЕС за Европейски ден в памет на жертвите на сталинизма и нацизма. В Съветския съюз обаче за Рибентроп-Молотов не просто не се говори, а изобщо се отрича съществуването на подобно споразумение. През 1987 г. в Талин, Рига и Вилнюс се провеждат демонстрации, завършили с арестите на няколкостотин участници, денят се отбелязва и на следващата година. В 19 ч. на 23. август 1989 г. около 2 милиона (два милиона!) естонци, латвийци и литовци се хващат за ръце и образуват непрекъсната човешка верига от 675.5 километра между Талин на брега на Финския залив до площада пред катедралата във Вилнюс до беларуската граница. Организацията, разбира се, е сериозна - масово се взимат отпуски, за пръв път се включва населението в селата, уреден е транспорт до по-отдалечените места на веригата, всичко се координира със съобщения по радиото.

Показателно за света, в който живеем днес, е, че трудно можем да си представим подобен протест в съвременна Путинска Русия - просто би бил смазан брутално в зародиш. През лятото на 1989 г. обаче централната власт в Москва е в ступор - няколко дни по-късно в новинарската емисия Время е прочетена декларация на ЦК на КПСС, която заклеймява Балтийския път като националистка истерия, а организаторите нарича екстремисти. Порицава и най-вече местните комунистически партии, които са проспали цялата организация. И толкоз.

Шамарът е звучен, но пътят към независимостта не е извървян. Едва след провала на пуча срещу Горбачов през 1991 г. балтийските държави могат безпрепятствено да завършат процеса. През 2009 г. Балтийският път е вписан в програмата на ЮНЕСКО Паметта на света, целяща да документира фундаментални събития в човешката история. Днес Литва, Латвия и Естония са членове на ЕС и НАТО, едни от най-подредените източноевропейски държави и на никого не би му хрумнало да ги нарече "бивши съветски републики" (за разлика от България, уви). А СССР е само неприятен спомен.