Джентълмените от Еускади

Когато през 1914 г. Били Барнс акостира в Билбао, той е нещо като бежанец - с влизането на родната му Великобритания в Голямата война футболът в страната на практика спира, а Испания, както обичайно терсене, е в един от редките си и кратки периоди на политическо спокойствие. Кариерата на Барнс като футболист преминава през Уест Хем (още като Темз Айрънуъркс, интересна история сама по себе си, която ще оставя за друг път), Шефилд Юнайтед, Лутън Таун, Куинс Парк Рейнджърс (където нападателят е избран за един от 100-те най-велики на всички времена) и приключва в Саутенд, а сега е пред първото си предизвикателство като треньор. По-малкият му брат Алфред Барнс, вероятно заради инцидент в детството, при който губи единия си крак, избира кариера в политиката, избран е за депутат няколко пъти и заема поста министър на транспорта в лейбъристкото правителство на Клемент Атли след Втората Световна (и между два мандата на Чърчил). Уилям обаче, поне за мен и поне за целите на този постинг, оставя по-ценна диря в историята.

Макар първият футболен мач в Испания да се е играл много по-рано, през 1870-те, далеч на юг в Андалусия между английската управа на мините в Рио Тинто и на железницата, свързваща ги с близкото пристанище Уелва, именно баските са фундаментални за испанския футбол през първата половина на 20. век, след която в него започва да се усеща влиянието най-вече на "вноса" от Южна Америка, но и на няколко ключови унгарски играча. Еускади, и в частност Билбао, също поддържа близки отношения с Великобритания. Старото пристанище на града Ел Аренал в продължение на векове осигурява търговията между страната и британците, които впоследствие управляват и местните металургични предприятия. За разлика от съседния Сан Себастиян, плячкосан от английската армия след "освобождението" си от французите по време на една от Наполеоновите войни, Билбао е пощаден и опазен, включително и при последвалата Първа Карлистка война - падналите британци са погребани в местността около брега ба река Нерион, получила името Кампа де Лос Инглесес, където до построяването на първия предназначен за футбол стадион в Испания Сан Мамес местните за пръв път ритат топка, а сега се издига музеят Гугенхайм. Не малко баски младежи получават образованието на Острова - именно те са основателите на Атлетик (с неслучайно английски правопис на името), а местните предприемачи, сред които един от спонсорите на Атлетик в онези първи години - фамилия де ла Сота, продължават да поддържат бизнес отношения и да подпомагат Антантата по време на същата тази Първа Световна, прогонила Били Барнс от родината му. За разлика от Андалусия, билбаоските футболни ентусиасти не позволяват чужденците да капсулират играта за себе си, напротив, както отбелязва отличния познавач на испанския футбол Джими Бърнс в хрониката си Ла Роха, използват мачлетата край реката да се социализират с англичаните. Клубът, станал нарицателен с продуктивната си школа кантера и политиката да допуска в редиците си само с родени в Страната на баските играчи, както и стилът му на игра обаче се формират именно под английско влияние - един от няколкото парадокса в историята му.

Мистър Барнс налага желязна дисциплина и отборна игра, дълги пасове и бързи атаки по крилата. Вратарят Ибарече, безкомпромисната защитна двойка Солаун и Уртадо, черноработникът Егия и гигантите Белаусте и Рамон в средата на терена и нападателите Исета, Херман Ечевария, Апон, Суасо и, разбира се, Рафаел Морено Арансади - Пичичи донасят на Атлетик три поредни Купи на края - през 1914, 1915 и 1916 г., дублирани с титли от не по-малко интересното регионално първенство в конкуренция с отбори като Аренас Гечо, Расинг Сантандер, Спортинг Ирун и Реал Сосиедад. След последната от тях обаче Барнс е все пак мобилизиран и трябва да напусне - показателен е фактът, че червено-белите решават да не назначават нов треньор и изчакват Били, който се завръща през 1920 г., като остава начело един сезон, през който взима още една Купа. Испанската лига все още не е основана - това се случва едва през 1929 г., а честта да спечели първия дубъл има друг английски джентълмен, и то архетипен - с бомбе, мустаци, костюм и пура в устата, Фред Пентланд. След напускането на Барнс, управата на Атлетик търси нов мениджър, нормално - англичанин, с обяви в Дейли Мейл и Спортинг Лайф, но го намира наблизо - Пентланд води Сантандер в предишния сезон. При двата си престоя начело Фред печели общо 5 Купи и 2 титли в Ла Лига (записва и рекордна победа с 12:1 срещу Барселона), а в Испания води успешно и Реал Овиедо и столичния клон на лъвовете - Атлетико Мадрид.

Първото участие на испанския национален отбор на Олимпиада е на турнира в Антверп 1920, игри белязани от недопускане на спортисти от държавите, загубили Голямата война, в т. ч. България. Отборът е съставен предимно от баски (13), каталунски (4) и галисийски (3) футболисти - от севера на страната, където по онова време вече се играе на трева, за разлика от прашните терени на юг. Испания бие Дания в първия мач, но отпада след загуба от Белгия във втория. След финала, завършил впрочем скандално, в който домакините печелят титлата, на иберийците се открива възможност да се борят за медалите - по системата Бергвал, нещо като репешажи, даваща възможност на отборите, отстранени по пътя от шампиона да се класират по-високо. Испания бие поред Швеция, Италия и Холандия и се окичва със среброто - успехът няма да бъде надминат чак до европейската титла 44 години по-късно. Героите са Белаусте и Пичичи, и двамата състезатели на Атлетик Билбао, а голът на първия срещу Швеция, при който забива топката във вратата с глава и четири защитника на гърба, както и агресивната, непримирима игра на всички, става повод холандски вестник да нарече испанците за пръв път Ла Фурия.

Хосе Мария Белаустехихойтя Ландалусе (добе дошъл в забавния свят на баските фамилии; Телмо Сараонандия Монтоя например е името на друг славен билбаоски нападател, добре, че играе през 50-те, когато Франко забранява баските фамилии и става известен просто като Сара) е едър, здрав младеж, Пичичи, чийто прякор значи малко пате, е дребен, слабоват, играе с бяла кърпа, превързана около главата - шевовете на първите топки са груби и лесно причиняват прорезни рани. И двамата идват от добри семейства и получават консервативно католическо образование, в пълен контраст с ролята на футбола като двигател и символ на новото срещу закостенялото и ретроградното в останалата Испания. Католицизмът, при това в лицето на Йезуитския орден (създателят му Игнасио Лойола е баск), са в основата на баското самосъзнание и същност. След като спира със спорта Белаусте се отдава на юридическа кариера и е виден активист за независимостта на Еускади. Съдбата на Пичичи е нелепа - умира едва 29-годишен от тиф след порция развалени стриди (ноут ту селф: внимавай с тапас баровете в Билбао), но славата му на голаджия го надживява и, въпреки че никога не е играл в Ла Лига, на него е кръстена наградата за голмайстор на сезона в испанското първенство.

Испанската гражданска война и победата на Фалангата са тежки времена за баските. Републиканското правителство на Хосе Антонио Агире (самият той играл за Атлетик) събира нещо като национален отбор на Еускади, чиято цел е да обикаля Европа и популяризира каузата на баската нация - сред отзовалите се са братята национали Луис и Педро Регейро, нападателите Лангара и Горостица (голмайстори в лигата съответно 3 и 2 пъти), Педро Аресо и Серафин Аедо, вратарят Бласко, Анхел Субиета, Ирарагори. Отборът играе първия си мач в Париж само две дни преди бомбардировката на Луфтвафе на бискайското градче Герника през април 1937 г., вдъхновила Пикасо да създаде едноименната картина пак там само месец по-късно. Турнето продължава в Чехословакия, Съветска Русия, Норвегия, а накрая и от другата страна на океана, където Еускади участва един сезон в местното първенство. След края на войната повечето от играчите избират живот в изгнание в Аржентина и Мексико, а някои, като Горостица и Ирарагори, се завръщат в Испания. Макар терорът и подтискането на различните народности в страната, най-вече баските и каталунците, да са характерни за властта на консервативния националист Франко, концепцията му за тях е любопитна - като неразделна част от испанската нация, хората от различните региони имат различни роли. На по-едрите, борбени баски се пада тази на воините. Именно такъв е и образът на националния отбор - Ла Фурия - мощен, агресивен, непримирим, който се харесва на диктатора - такъв, какъвто демонстрират футболистите от земите на баските. Впрочем споменатата по-горе наградата за голмайстор получава името Трофей Пичичи от про-франкисткия мадридски Марка през 1953 г.

Историята на Атлетик няма да е пълна без последния засега върхов момент. През 1981 г. начело на отбора застава Хавиер Клементе - талантлив бивш футболист на отбора, чиято кариера е прекратена рано-рано от ужасна контузия, но също така и вярващ католик и баски националист (не бих могъл да пропусна тези факти, разбираш). Отборът, който сглобява, печели две поредни титли - през 1983 и 1984 г., втората гарнирана с Купа на краля, отчайвайки Барселона, в която блестят звездите на Марадона и Бернд Шустер, и Реал Мадрид, където вече се прехласват по Петорката на Лешояда - 5 играчa от школата на клуба, предвождани от младия Емилио Бутрагеньо. Знаеш как - с твърд, понякога груб футбол, борба до последно и някоя и друга хитрост (Клементе наводнява терена на Сан Мамес преди мачове с по-технични отбори). Не точно като завършека на осемдесетарска спортна комедия, но, хей, животът никога не е бил нищо подобно на тинейджърските комедии.

Лудата с количката

Във всеки квартал си има постоянно присъствие. Възрастният мъж, който постоянно прави нещо по колата си, може да няма защо, само за да не е с жена си, продавачката в гаражния магазин за секънд хенд, пушеща на пейката до входа, чичовците, пиещи на масата под асмата на двора на една от малкото останали къщи, със занемарената барака, където някога са се продавали безалкохолно и бира, лудата с немита коса, обикаляща улиците. Те са там винаги, когато минеш, правят същото, което помниш, че са правили преди години.

Не бях се появявал в стария квартал от много време, може би 2-3 години, но миналата седмица трябваше да мина оттам да нагледам апартамента. Всичко си беше същото, може би малко по-мръсно от преди, там си бяха и хората от постоянното присъствие. Почти всички де. Никога не съм се интересувал от човешките истории, още по-малко от историите на хора, които не са ми близки или пък хора, чиито истории не са предназначени за всички. Но сега ми се наложи да чуя нейната.

Количката, с която обикаляше, беше празна - била е на детето й, което загубила едва 2-годишно отдавна. Със закачена на дръжките чанта, от която се подава бебешко шише, вестник, с чадърче лятото, дъждобран, когато вали, и одеялце, ако е студено. Анелия беше на около 40, с изморено луничаво лице, права кестенява коса с няколко бели косъма, прилично облечена, макар и без да изглежда чисто. Не помня да имаше мъж, вероятно я беше напуснал, след като се е побъркала, не работеше, но и не изглежда да имаше нужда от много пари. Клатушкаше количката назад-напред, когато спираше на едно място, и от време на време шъшкаше към невидимото бебе. Заговаряше се често със съседките, дискутираха сериали, козметика, цени и каквото друго обикновено си говорят жените. Те я приемаха, макар и различно - ако темата стигнеше до сина й, повечето си замълчаваха, гледаха спокойно да сменят темата, но имаше и такива, които избухваха й казваха да спре да с тоя цирк, да отиде се лекува.

Беше придобила клошарски начин на живот, беше на улицата по цял ден и нощ, мисля, че проверяваше и кофите. И така, докато не я изнасилили. Била много зле, прекарала няколко седмици, може би дори месеци по болниците.

И се оправила. Спряла да разхожда количката, задържала се повече време вкъщи, започнала да се поддържа, взела си котка (само една), включвала се по-рядко и лаконично в комшийските разговори. Един вид, това нещастие й помогнало да си реши проблемите, да започне да води нормален живот. Съседите изглеждаха доволни от развръзката, но изглежда, за всеки случай, гледаха да не споменават детето й пред нея.

Сигурно не знаеха, че редовно се чува с него по Скайп.

Великата комедия

Смърт… Заспиваш… И толкова… И в тоя сън изчезват душевният ти гнет и всички болки, измъчващи плътта ни. Такъв завършек - от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш… Заспиваш… И сънуваш може би? Ха, тук е спънката! Защото туй - какви ли сънища ще ни споходят в тоз смъртен сън, когато се измъкнем от бренната обвивка - то ни спира, таз мисъл прави земните ни мъки тъй дълголетни. Кой търпял би инак безчетните камшици на века ни: неправдите на наглия потисник, високомерието на рода, сълзите на отритнатата обич, бавежа на закона, произвола на тлъстия чиновник, злия присмех, със който недостойният заплаща на тихата заслуга - всичко туй, когато едно бодване тук вляво очиства сметките ни? Кой би пъшкал под бремето на отмилял живот, ако не беше този страх пред него зад гроба, в неоткритата страна, отдето никой пътник се не връща? Той смазва волята ни и ни кара да се мирим с познатите беди, наместо да летим към непознати. Тъй размисълът прави ни пъзливци и руменият цвят на мъжеството посърва под отровното белило на многото мъдруване. И ето, мечти високи, почини с размах отбиват се встрани и губят право да се зоват "дела"!

Хамлет, превод: Валери Петров

Адам

И Аллах се влюби в Своето творение. Той се вклюби в звездите, в Своя Млечен път, в Своето слънце, в луната и най-вече в Своята хубава земя. Толкова се гордееше със земята, че Той самият пожела да живее там. Но как, как можеше Той да отиде да живее на земята?

Една нощ Му хрумна чудесна идея. Помоли вестоносеца Си Джибрил да отиде на земята и да донесе глина. Аллах сътвори човека. Точно както искаше. Той помоли духа да влезе в тялото. Духът отказа. Смяташе се за много благороден и не искаше да влезе в тяло от глина. Аллах призова Джибрил като посредник.

- Влез в тялото! - нареди Джибрил.

Духът отказа.

- В името на Аллах, влез в тялото! - заповяда Джибрил.
- Сега, когато е споменато Неговото име, ще вляза - отговори духът.

Духът влезе в тялото на човека против волята си. Докато преминаваше през гърдите му, човекът внезапно се изправи, но не можа да запази равновесие и падна.

- Той няма търпение - каза Аллах на Джибрил, усмихвайки се.

Аллах даде име на човека: Адам!

Адам остана да седи там, където седеше, седем дни. Аллах му изпрати трон от злато с инкрустирани камъни, дреха от коприна и корона. Адам се облече, сложи короната на главата си и седна на трона. Ангелите издигнаха Адам с трона му на раменете си и го занесоха на земята.

Бяха минали хиляда двеста и четирийсет години от Сътворението на света.

Кадер Абдола, "Къщата на джамията", превод от холандски: Николина Сиракова

Хамърсмит

Здравей Б.,

От няколко седмици в банята си имам паяк. От онези, които просто-си-седят-и-се-държат-така-все-едно-плащат-наем. Не искам да го убивам. Пазя Ото, кръстих го така в нелеп опит за таксономически хумор, не като домашен любимец, а като паметник на прекомерната сила на хората да решават чужди съдби и лекотата на смъртта изобщо. Понякога се чудя, дали ще умре от глад или по-скоро от скука.

Банята ми е млечно бяла. Един и същ нюанс на бялото за плочките и фриза с релефна викторианска плетеница, идентичен с този на вратата, тоалетната с плавно спускащ се капак, найлоновата завеса и черчевето на възедрия за мястото си прозорец над ваната, на чийто ръб са подредени еднакви шишенца и кутийки козметика от Буутс.

Оглеждам се в огледалото на банята - сив официален панталон, бяла риза и черен вълнен суичър с кръпки на лактите, островърхи черни обувки. Едното ръбче на яката на ризата се показва над суичъра - моят бунт срещу системата. Като немец, озовал се без сам да знае как в ситито веднага след бевеела, с повече пари и самочувствие, отколкото ми понасят. Трябва да ме видиш.

Знаеш, Б., че нямам диплома от немски университет, нито много пари, че дори не се бунтувам. Без телевизия, без интернет, със самоизкоренен навик да чета каквото и да е по-дълго от оставени в метрото броеве на Ивнинг Стандард, без приятели, имам много време. Паниката, че не си информиран, че изпускаш нещо, че оглупяваш, отминава и свикваш. Сега имам време да наблюдавам и разсъждавам за важните неща, онези, които иначе не забелязваш. Не, не за Ото. За архаичната електрическа система на сградата, в която живея, за графика за изхвърляне на боклука, за странния френски ресторант от другата страна на улицата...

Излъгах, извинявай - паниката никога не отминава. Аз съм обикновен лъжец, при това от лошите.

Очакваш места като Льо Усар миля на изток в Нотинг Хил (миля ли написах току-що?), но не и тук. Стилен френски ресторант в дълго, тясно помещение, с две малки маси от ковано желязо на тротоара пред него, притиснат между местния пъб, който дори не се опитва да изглежда автентичен, и офлайсънз пакистанско магазинче. Боядисани в бяло тухлени стени, псевдоиндустриално осветление, дневно меню на лист от дебела релефна хартия, закрепен с метална щипка със сребристо изображение на конник на поставка до входната врата, вазички с по едно цвете и свещички в червени чашки по масите, сервитьори в черни ризи и червени престилки. Отворен, но пуст през целия ден, изненадващо оживен и шумен вечерта. Опитвам да си представя, как мушвам турeн д'ай ду след работа, или грабвам терина от сьомга с босилек в късен съботен следобед, или фенове на Куинс Парк, които замезват кок о ван с розе от Люберон на съседната маса преди мач. Ще вечеряш ли с мен в Льо Усар, Б.?

Тази сутрин взех стол от кухнята в банята и се качих на него. Ото се беше свил, увиснал на педя от тавана. Дали спеше или беше умрял? Смачках го с пръсти и го хвърлих в мивката. Стига толкова.

Поздрави,

А.

Триптих

Набирам номера... три, нула, четири, зелена слушалка. Не знам на кого звъня и защо. Събудих се с убедеността, че трябва да се обадя. Изчаквам два сигнала, затварям.

Звъни почти веднага. Хората, които бързо връщат обаждания...

- Здравейте! Търсили са ме от този номер?

Гласът й е сутрешно дрезгав, но свеж и някак приповдигнат. Какво правя? Усещам, че мълчанието ми започва да (не) звучи глупаво.

- Извинете, направих грешка, докато набирах.

Оф, можех да измисля нещо поне малко по-достоверно. От другата страна става по-тихо. Притихнало. Тихо като ръка върху устата, като телефон върху рамото. Очаквам да затвори, да ме отреже, но нищо не се случва. Продължава цяла вечност.

- Ъм, съжалявам.

Това съм аз. Не съм сигурен, дали го казвам, прошепвам или само си го помислям преди да затворя.

Имам нужда от дълго кафе с много захар. И тихо място, където да оставя призраците на съмнението и ужаса да ме изядат. Това ще бъде лесно.

_

През последните няколко години правя всичко за да стана излишен, да не липсвам на никого, когато ме няма, да не съм нужен. Така е честно. Лесно е - показваш слабостите си, доброволно ставаш уязвим - първоначално ти се струва трудно, но после, като при цигарите, започва да идва естествено, не се бориш, спориш само, когато знаеш, че е в твоя вреда, сменяш темата, ако те попитат как си, не проявяваш инициатива, показваш на хората, че могат всичко сами. Така по-късно, когато вече не си до тях, те не усещат липса. Звучи тъпо, защото е, но това не го прави по-малко смислено, благородно дори. Социалната същност на човека се проявява най-силно, когато трябва да отхвърли. Има хора, които не искат да зависят от други, и хора, от които не зависи нищо - аз и ти сме от вторите, а първите са всички останали. Колкото по-бързо го осъзнаеш, толкова по-малко болка и за двете страни.

Трябваше да напиша всяка фраза на отделен ред, като стихотворение. Така е модерно. Няма.

_

Маркус Лихтер има практиката да назначава бивши любовници за шефове на фирмите му. Не знам каква е бизнес логиката, но работи. Повечето са от Източна Европа, което го прави някак по-очевидно, но на него не му пука, защо да му пука. Официално Маркус е започнал с туризъм, дори все още има няколко хотела в Тирол, но според слуховете първите му няколко милиона са от търговия с оръжие, наркотици и пране на червени капитали. Нищо чудно - все дейности съвсем в реда на нещата за буферна държава по времето на Студената война.

Мариана има светла кожа и почти невидими лунички около носа, косата й е светло кестенява, с високи тънки вежди и лице, което не бих определил непременно като красиво. Не особено висока, с перфектна фигура, големи гърди и красиви крака без нито една бенка, следа от раничка или каквото и да е, нещо нетипично за жена в средата на 30-те. Почти винаги е с високи токчета и пола, с елегантна походката - не като мнозинството жени, приличащи на панди с кокили. Като изключим склонността й понякога да носи пинстрайп, всичко в нея е в пъти по-класно от която и да е полякиня, за каквато често я вземат. Изглежда като човек, надраснал сянката на Лихтер, макар, предполагам, все още да е силно зависима от благоволението му. От няколко години е омъжена за някакъв австриец с унгарска фамилия - юрист и маловажен човек, оказал се на правилното място.

Има ги и бледо розовия лак на ноктите, по които понякога се появяваха рисувани цветенца, и начинът, по който (макар и само веднъж) се нацупи за дреболия - съвсем като малко момиченце. Винаги гледа събеседника си в очите, но не втренчено, по-скоро внимателно и спокойно. Усмихва се на правилните места и винаги, когато ситуацията го позволява, превключва на български.

Въобще не знам как се забърках в това...

Четвъртък

Спъвам се в нещо веднага щом престъпвам прага. По-добре да оправя хаоса в коридора - егати, за половината от нещата тук не знам откъде са се взели. Редя купчинки десетина минути, после едната се срутва и събаря друга... Мамка му!

"Няма да мога да дойда."

Написано точно така. На кирилица. С точка. Получих го половин час преди срещата. Не, че не го очаквах. Изчаках малко и я набрах. Знаех, че няма да вдигне, разбира се. В края на улицата имаше будка, май денонощна, от която реших да си взема бира и да я изпия в градинката. Не работеше. Разбира се. Грозен, безполезен град. Щях да се мотая нервно по улиците, ако не видях, че ми идва трамвая, и се затичах да го хвана. Някой ден ще тръгна да се беся и ще се откажа за да си подгоня трамвая.

Удрям с юмрук по стената - вътрешната, защото го раздавам учтив и не искам да стряскам съседите. Влизам и се мятам на дивана без да светвам лампата. Най-умното нещо, което ми хрумва, е да спра звука на телефона, за да не се дразня. Дразня се. В хладилника няма нищо, знам, най-много някое мухлясало сирене и вода. Защо държа вода в хладилника, като не я пия?

Всяка седмица си купувам по два килограма портокали - да си правя здравословни сокчета уж. Купувам ги от едно място на пазара, с продавача сме почти приятели вече. Оставям ги в купа на масата докато побелеят, а после позеленеят от плесен, после ги изхвърлям и си купувам нови.

Сигурен съм, че някъде в нощното шкафче имам джойнт, по-стар и от сиренето в хладилника. Изравям го и излизам на терасата - хубавото на петия етаж е, че виждаш почти всичко, което се случва в съседните блокове. Жалко, никой не се чука.

Почти се наслаждавам на неочакваната болка от вътрешната страна на ръката, докато събличам ризата си - залепнала е на около пет сантиметра надолу от дясната мишница в петно засъхнала кръв, голямо колкото метално левче. Кривя главата си за да разгледам раната, стоя втренчен в нея няколко минути заради тъпата трева. Не е от ожулване, въпреки че прилича - идеално кръгла, изглежда е кървяла бавно и равномерно, около нея няма никакви други следи. Първо счупеният зъб вчера, а сега и това. Докато се чудя дали да я измия, промия или да й сложа лепенка, раната започва да кърви отново, боли и кръвта е малко повече, отколкото ми се струва за приемливо. Приемливо?

Все пак решавам да погледна телефона. Две пропуснати повиквания. От баща ми. Едва ли е важно, ще му звънна утре. Какво да правя с тъпата рана сега?

Приказка

Имало едно време принцеса. Малка, бледа и руса, обичала да се облича в бяло и розово. Истинска приказна принцеса!

Принцесата живеела в белокаменен замък в планината, обграден от красиви гори, пълни с дивеч. Царството не било воювало от години, а царят и царицата обичали малката си първородна дъщеря безмерно. Всяка година по повод рождения ден на принцесата в тронната зала се организирали великолепни балове, на които идвали да се забавляват най-личните благородници от близките държави. Нищо, че принцесата била все още малка и било рано за кандидат-женихи.

Една сутрин, няколко дни преди десетия си рожден ден, принцесата се събудила късно. Замъкът бил необичайно тих - не се чувала нито бавачката, от чието мърморене обикновено се будела малката, нито придворните, празна била трапезарията, нямало никой в покоите на майка й и баща й, нито по дългите коридори, по чиито стени висяли строгите портрети на предците й, от които тя по детски се страхувала. Принцесата надникнала в стаите на прислугата, в кухнята, празна била дори конюшнята.

Момиченцето решило да се разходи из гората зад замъка, да набере цветя, да погледа и послуша водата в планинската река. Стигнало до любимата си поляна, която тази сутрин била осеяна с прекрасни сини и жълти пролетни цветя, а слънцето я огрявало така силно, че тревата блестяла. Отнякъде се появило малко сиво зайче, спряло стъписано току пред лазурно сините обувки на принцесата, постояло така няколко секунди, после заподскачало обратно към гората. Принцесата го последвала. Зайчето не бягало бързо, напротив - на момиченцето му се струвало, че животинката спира и изчаква, ако усети, че се е отдалечила прекалено. В един момент, така както подскачало, зайчето се свлякло на мократа пръст между дърветата. Принцесата повдигнала безжизненото телце и открила върха на стрела, забит между предните му крачета.

Вдигнала поглед и установила, че дърветата пред нея са свършили, изглежда като пожар да бил изпепелил гората напред и земята е покрита с овъглени стволове и клони. Земята обаче не била покрита с мъртви дървета, а с труповете на десетки, на стотици войници. Чак до неясния хоризонт, там, където преди ромоляла реката, всичко било сиво-черно, миришело на желязо. Задушаващата смрад на гнило и яркочервеното на разкъсваната от лешоядите плът щели да се появят едва на следващия ден. Принцесата крачела напред със замъглен поглед и не виждала смазаните глави и отсечените ръце, локвичките черна кръв под стъпките й, не чувала стоновете на умиращите. На няколко метра от нея два войника били застинали прави, вкопчени един в друг. Копието на единия стърчало от гърба на другия, а от парчето месо на върха му все още капела кръв. С двете си ръце вторият здраво стискал дръжката на меча, забит отгоре между врата и ключицата на първия. Главите им били отпуснати една срещу друга и шлемовете закривали лицата им. Лица, на които момичето би видяло единствено болка, не устрем, злоба или отчаяние.

Принцесата не извикала, не се разплакала, не побягнала. Направила бавно няколко крачки назад до мястото, където била оставила тялото на зайчето. Обърнала се и спокойно се върнала на слънчевата поляна. Поляната между опустелия замък и мъртвото бойно поле.

За книгите без любов

Портретът на Дориан Грей. Това е единствената книга, която съм прочел за една нощ. Трябваше да го направя за училище. Също там не дочетох Дон Кихот и Тютюн. Съжалявам за това.

Тогава и сега образователната система е сбъркана по еднакъв начин. Разликата е, че сега тя е по-неадекватна. Днешните деца имат много повече източници на информация и влияния от тези, израснали през 80-те и 90-те, а достъпът до тях е много по-лесен. Днешните ученици четат книги много по-малко от учениците през 80-те и 90-те и много хора се дразнят от факта. Аз пък не разбирам безпрекословния култ към хартиените томчета. От изобретяването на печатарската преса от Йоханес Гутенберг през 16. век броят на издадените (и прочетени) книги постоянно е нараствал. Същото важи и за грамотността, при това без тя да пострада от появата на радиото, киното, телевизията, интернет или смартфоните през последния век, дори напротив.

Децата четат повече списания. Нима това е проблем? Критиците удобно забравят, че много от класическите книги на 19. и 20. век излизат първо на части в седмични вестници и списания - вземи за пример дикенсовите Големите надежди и Повест за два града. Редица велики автори се публикуват в Плейбой - Керуак, Хелър, Мураками, Бредбъри, Вонегът, Гарсия Маркес, Набоков, Ъпдайк. Кой ще каже дали Най-красивият удавник или Любов по време на холера е по-добро четиво?

Проблемът, колкото и парадоксално да звучи, е в необятното изобилие от информация и улеснения достъп до нея. И в липсата на каквито и да е филтри в криворазбраната новооткрита свобода на съвременното общество. Не става дума за необходимостта от цензура, а по-скоро за интелигентно насочване. "Вземете изтанцувайте по един валс, покажете, че сте млади хора" не е интелигентно насочване, но именно така звучат загрижените за отмирането на четенето-на-книжка-на-нощна-лампа-вечер навика. Защото освен да забавляват, списанията, телевизията, компютърните игри даже (убийте ме с камъни сега), могат да обучават и възпитават интелигентни млади хора не по-зле от книгите. Всъщност по-добре от много книги.

* * * Внимание! Сухарски текст! * * *

Опа, т'ва май трябваше да е в началото. Сори.

Невидимите академици

Пратчет плюс футбол, чудесно. Най-накрая се сдобих с Невидимите академици. Не пиша ревюта на книги, защото не разбирам и не умея. А в случая ситуацията е такава, че всяка следваща книга на Тери може вече да не е това, което очакваш, и това прави книгите, които са, още по-специални. Сега имам нужда от малко спокойствие.

Червената шапчица

Имало едно време едно сладко момиченце, което всеки харесвал от пръв поглед, но най-много го обичала баба му. Веднъж тя му подарила шапчица от червено кадифе и понеже му стояла толкова добре, че момичето не искало повече да носи нищо друго, започнали да го наричат Червената шапчица. Един ден майка му му заръчала "Eла, Червена шапчице, вземи това парче торта и бутилка вино и ги занеси на баба си - тя е болна и слаба и те ще я освежат. Тръгни рано, преди да стане горещо, не се отклонявай от пътя и се дръж прилично за да не паднеш и да счупиш шишето, че тогава за баба ти няма да остане нищо. А когато влезеш при нея, не забравяй да пожелаеш добро утро и не оглеждай навсякъде."

"Ще направя всичко така", обещала Червената шапчица на майка си. Бабата обаче живеела в гората, на половин час път от селото. Щом влязла в гората Червената шапчица срещнала Вълка. Но тъй като не знаела, какво лошо животно е той, тя не се уплашила от него. "Добър ден, Червена шапчице", казал той. "Благодаря, Вълчо." "Накъде си тръгнала толкова рано, Червена шапчице?" "При баба." "Какво носиш под престилката?" "Торта и вино. Вчера приготвихме тортата, болната и слаба баба ще се зарадва и подкрепи." "Червена шапчице, а къде живее баба ти?" "Къщата й е на четвърт час нататък в гората, под трите дъба, където има плет от лески, сигурно знаеш мястото", отговорила Червената шапчица. Вълкът си помислил "Момиченцето ще е вкусно хапване, по-апетитно от старата. Трябва добре да обмисля как да ми паднат и двете." Затова повървял още с Червената шапчица, а след малко й рекъл "Слушай, Червена шапчице, не видя ли красивите цветя в гората, защо не ги разгледаш? Нима не чуваш, как хубаво пеят птичките? Вървиш все едно бързаш за училище, а в гората е толкова забавно."

Червената шапчица отворила очи и видяла проблясващите около дърветата слънчеви лъчи и красивите цветя навсякъде. Помислила си "Баба ще се зарадва, ако й занеса букет, а и още е рано - ще успея да стигна навреме" и се отклонила от пътеката да бере цветя в гората. След всяко скъсано цвете си харесвала друго, по-красиво и влизала все по-дълбоко в гората. Вълкът пък се насочил право към къщата на бабата и почукал на вратата. "Кой е отвън?" "Червената шапчица, нося ти торта и вино, отвори ми." "Бутни резето", извикала бабата, "твърде слаба съм и не мога да стана." Вълкът отворил, влязъл, без да продума се насочил към леглото на бабата и я изял. После облякъл дрехите й, сложил си бонето й, излегнал се в леглото и дръпнал завесите.

Червената шапчица се била отнесла в брането на цветя и едва когато била събрала толкова много, че не можела да носи повече, се сетила за баба си и тръгнала към къщата й. Учудила се, когато видяла отворената врата, и се почувствала толкова странно, когато влязла в стаята, че си помислила "Хм, Боже мой, толкова обичам да съм при баба, а днес усещам страх." Казала високо "Добро утро", но не получила отговор. Тогава се приближила до леглото и дръпнала завесите настрани - там лежала баба й, която била нахлупила бонето над очите си и изглеждала някак причудливо. "Бабо, какви големи уши имаш!" "За да те чувам по-добре!" "Бабо, какви големи очи имаш!" "За да те виждам по-добре!" "Бабо, какви големи ръце имаш!" "За да те държа по-добре!" "Бабо, каква ужасна голяма уста имаш!" "За да те изям по-добре!" Едва изрекъл това Вълкът скочил от леглото и излапал бедното момиче.

Щом се заситил Вълкът легнал обратно в леглото и захъркал шумно. В това време край къщата минавал ловецът, който си казал "Колко силно хърка старицата, ще погледна дали мога да се погрижа за нея." Влязъл и като стигнал до леглото видял спящия в него Вълк. "Къде те намирам, стари пакостнико, а те търсих толкова време!" Ловецът заредил пушката си, но се сетил, че Вълка може да е изял бабата, и решил да не стреля, а взел ножица и започнал да реже стомаха на животното. След само няколко разреза той видял Червената шапчица, а след още няколко момичето изскочило и извикало "Ах, колко бях изплашена, колко тъмно беше в търбуха на Вълка!" След това излязла и старицата, която едва дишала, но също била жива. Червената шапчица бързо донесла няколко големи камъка, с които напълнили стомаха на Вълка. Когато се събудил, той понечил да скочи и да си тръгне, но камъните били толкова тежки, че го съборили мъртъв на земята.

Така и тримата били доволни. Ловецът съдрал кожата на Вълка и си я отнесъл вкъщи, бабата изяла тортата и изпила виното, които внучката й била донесла, и се пооправила, а Червената шапчица се зарекла, че никога няма да се отклонява от пътя в гората, когато майка й го е забранила.

Разказват също, че друг път, когато Червената шапчица носела сладкиш на баба си, един друг Вълк се опитал да я заговори и отклони от пътя. Червената шапчица обаче се опазила и изтичала право в къщата на баба си. Разказала й, че е срещнала Вълка, че му е пожелала хубав ден, но той гледал толкова лошо, че ако не била на открита пътека, сигурно е щял да я изяде веднага. "Ела", казала бабата, "да залостим вратите за да не може да влезе." Скоро на вратата потропал Вълка и извикал "Отвори, бабо, аз съм Червената шапчица и ти нося сладкиш." Двете си замълчали и не отворили. Вълкът обиколил къщата и скочил на покрива, където смятал да изчака, докато Червената шапчица си тръгне, да се промъкне след нея и да я изяде в тъмното. Бабата обаче заподозряла плановете му. Пред къщата имало голямо каменно корито и старицата казала "Вземи ведрото, Червена шапчице, вчера готвих наденички, искам да отнесеш водата, в които са врели, в коритото." Червената шапчица отнесла толкова вода, че коритото се напълнило. Миризмата на наденички се издигнала и стигнала до носа на Вълка. Той подушил, навел се надолу, но започнал да се пързаля и накрая паднал от покрива право в коритото, където се удавил. Червената шапчица се прибрала благополучно вкъщи и никой вече не се опитал да й навреди.

❦

Това е оригиналният текст на приказката, публикуван в сборника Детски и домашни приказки на Братя Грим от 1812 г. Преводът си е лично мой. Като изключим отпадането на втората история, повечето съвременни адаптации се придържат близо до тази версия. Братята записват приказката от Йохана Хасенпфлуг и й пействат края на Вълкът и седемте козлета, също публикувана в сборника. Самата история е доста по-стара и се разказва в няколко европейски страни. Във версията на Шарл Перо (който от своя страна също цензурира някои по-нелицеприятни нюанси на народната приказка, като момента на канибализъм) от 17. век липсва щастливия край, а поуката според него е за младите дами, които не трябва да се доверяват всекиму. Любопитно е, че думата за момиче в първото изречение, използвана от Грим, е Dirne, чието значение на съвременен немски е проститутка.

Черен стих

Черната Златка и Русата Златка станаха нарицателни за онези момичета, при които рецептата за успех включва по-големи цици, по-голяма уста (тяхната суперсила) и по-малък мозък (да не им пречи). Тази седмица Черната обяви конкурс за стихотворение в нейна възхвала на Фейсбук страницата си. Ей ги двете победителки, надявам се по някое време да изплуват и останалите участвали оди.

Лицето и красиво

до полуда, очи - искри

на младо вино,

ръцете и от злато

и стъкло,

умна и добра -

Златка се нарича тя...

Устните и с цвят като бордо,

модел е тя, номер едно

и обичаме я всички ние,

тъй както пролетта и дано

открият всички, какво

е то любов и красота.

И се молим тя, да продължи,

все нагоре, да върви, защото

хората забравиха кои са,

от къде идват и защо са тук...

Светът изпълнен е с омраза

и много злоба има в нас...

но ти звезда си и блести

изгрявай силно всеки ден....

и стопляй нашите души!

Михаела Димитрова от Царево

_

Златка Димитрова е новата звезда, тя покори нашата страна!

Биобордовете разкрасява, мъжете подлудява.

Красотата и блести от вечер до зори.

На приятелите и държи и много ги цени.

Фотосесия дарява, стига човек да я заслужава.

Злати, света ще покориш, ако в същият дъх продължиш!

Силна, борбена, обичана е тя, нашата звезда!

Радостина Даскалова от Пловдив

Доколкото може е запазен оригиналният правопис.

(31.03) Ето и още златни стихове:

Златка Димитрова...

най-сладката отрова

за мъжкото сърце.

За главата хваща се с ръце

всяка фолк певица

"Златка? Хъх... аз ще съм кралица!"

Но Златка е красива, умна

и ще останеш ти безмълвна,

щом видиш я наживо

"Ах, има ли нещо по-красиво?!"

С англеска усмивка и дяволски очи,

тя е най-красива, ясно си личи!

Известност, доброта, най-божественото тяло,

най-прекрасната е тя изцяло.

Жена мечта - това е Златка.

_

С думи немога да опиша,

твоята красота неземна.

Малко ще е каквото и да напиша,

за съвършенството съм на думи бедна.

Как да обрисувам ти очите,

сравнени с въглени горещи?

От първи поглед запленяват те,

с пламък на хиляда свещи!

Как да разкажа за косите?

Сякаш вплетена е в тях нощта!

Красива си! Излязла от мечтите...

С дума една ще те опиша... просто Жена!!!

_

Нежен полъх, мирис на парфюм,

тайнствена усмивка, рядък чар и ум.

Малко непозната, но порядъчно добра,

вътрешно красива, е познахте ли я - да.

Животът я повлече в приказка една,

и някак неусетно я превърна в звезда.

Интервюта, блясък, стил, момичето израстна,

Златка - да това е тя, стилна дама и пример за съвременна жена.

Три века преди Христа

"Археологически музей за старини и изкуства при читалище Светулка. Отворен в сряда и събота. За групи и гости през всяко време".

Така гласеше надписът над вратата на таванската стая, която бай Марин, старият разсилен, който същевременно изпълняваше и секретарска, и библиотекарска длъжност при читалището, отвори на пъстрата група столични архитекти, художници, няколко дами и един асистент по история от университета.

Посрещал и изпращал с години палави ученици, екскурзианти от села и градове, изучил от уредника на музея, учител в прогимназията, когото често заместваше, тайните на дълбоката древност, бай Марин застана пред отворената врата и изкомандва по войнишки:

— Изтрийте си краката! С ръка нищо да не се пипа! Гледай само и не пипай!

Групата се подчини на строгите, но справедливи наредби, изтърка си обущата в парчето вълнена черга, заковано пред входа на този малък Лувър, и плахо занавлиза в полуосветенето и ниско помещение.

— Свали си шапката! – изкомандва пак брадясалият и по ушите жрец на заплесналия се в някаква стара икона художник. – Свето място е тука, не е туй-онуй! Уважение трябва!

Гостите шепнешком и на пръсти се пръснаха по един, по двама край разкривените и разсъхнали шкафове и започнаха да разглеждат музея.

— Подред, подред! – чу се пак глас. – Какво ще разберете тъй, пръснати? Елате тук при мене! До първия шкаф! Аз ще ви разправям, а вий ще слушате само и ще гледате.
— Ами ний сами, таквоз... – обади се някой.
— Никакво сами! Аз за какво съм тука? Ред трябва да има. Ред и последователност!

Групата се подчини отново. Бай Марин оправи яката на палтото, подсмъркна и започна:

— Това голямото, дето го виждате, е керемида. Осемдесет и три сантиметра е дълга и четиридесет и два широка в средата. Намерена е, когато поправяха градската баня. Голямо нещо е. И Софийският музей няма такава. Да падне от някой покрив, счупва на човек главата като туй-онуй. Стара работа е, римска. Три века преди Христа. Другото до нея е гърне с две дръжки. Не е за фасул, защото долу дъното му е тясно и ще се качурка. За цветя е било. Озготи, везготи и туй-онуй са ги употребявали. Все от това време е. Другите неща в шкафа са парчетии. Стари са, но не са важни. По-нататък: в този шкаф са гривни, пръстени, пафти, обици и туй-онуй. Женски украшения. Този пръстен там с червения камък аз го подарих. Намерих го, когато обръщахме за лозе нивата на Тънкия път. Старо нещо. Фараонско. Пак третия век преди Христа. По-нататък ще видите агне с три крака. Спиртосано е. На Христа Шиника от овцата е. Той умря навръх Водици от синята пъпка. Баба Фота го цери, ама не познала. Мислила, че е просто нещо, и я мацнала с гладна плюнка и бяла пепел само, а то излязло друго. И овцата умря. Само агнето е запазено за възпоминание. Антика. Стара работа.
— И то ли е от третия век преди Христа? – обажда се асистентът по история.
— Не е, ама е старо. Аз бях момче тогава и продавах мекици и туй-онуй на Тачовата фурна. Отколе беше. Вий сте били деца. До агнето свитото в шише е дете с две глави. Подари го доктор Влаев. В болницата се родило, ама не каза коя му е майката. Игра на природата, значи. Отгоре на него, над полицата, онова бялото пък е гняздо. Птиче гняздо. Дълбоко е като чорап, меко на пипане. По нас ги няма такива. И птичета такива няма. Те мязат на папуняци, ама са по-дребни. Живеят в топлите страни, към хаджилък, ама и там били на свършване, казват, защото ги ядели арапите. И птичетата ядели, туй-онуй, и гнездата им ядели. Отсам в ъгъла са иконите. Най-важната е св. Харалампий, защото надвивал на чумата, ама турците му извадили очите. Голямата пък, гдето я виждате, е гръцка магария, подигравка! На коня е св. Димитър Солунски, а долу, дето лежи убит в краката му, е цар Калоян. От старата черква я взехме. Мръсотия. Светотатство, туй-онуй! Наш светия убил наш цар, гърците го изписали, а ние му се молим и го целуваме като диванета сто години наред. По-нататък са ножове, пищови, ключове, куфари, ножици и туй-онуй. Стари оръжия. Три века преди Христа. Там пък в шишенцето е просо. Първото просо от нивата на читалището, дето я подари общината. Едро нещо. За спомен, туй-онуй, когато пръв път я посели.
— Пет века преди Христа – обажда се отстрани художникът, който пък се е навел да чете надписа на една картина.

Бай Марин извива глава сърдито, отправя се към него, хваща го за палтото изотзад, издърпва го настрани и дума строго и поучително:

— Тъй картини, момче, не се гледат! Отдалече трябва! Чак оттук, от средата! Въздушност трябва да има! Горе на стената – продължава неуморно старият чичероне – е картината Взятие Плевна и сдача Осман паши. Ранен е, кератията, затова го крепят двама низами отстрани. И пожълтял е като пъпеш. Не е шега работа! Вижте как го гледа генерал Скобелев, сякаш с очи ще го изпие. Герой! Маладец, туй-онуй! До нея е Райна княгиня българска. Разправят, че е от Панагюрище, ама не е вярно. По майчина линия е от нашия град. От долната махала, от Келикучковия род. Оттатък пък е цар Иван Шишман. Тук му е само образът, а гробът му е на два часа път от града. В една могила е до Гуглевци. Казва се и сега Шишманец. Той има и други гробове на разни места, ама те не са верни... Сега в малкия шкаф ще видите пък стари пари. Има и от цар Соломона, от цар Дария, от цар Троян с козите уши и други, туй-онуй. Тази е много скъпа пара, медальон. Намери я Ганьо Кючукът на Пъдарската могила в лозята. Старо нещо е. От цар Септемврий е. Септемврий Север го викат. Три века преди Христа. Онези пък, корубестите, са костадинки, имаме и златни, ама ги крием, защото туй-онуй.
— А тия сребърните? – пита някой...

Бай Марин си поправя яката и пак:

— Тия са най-важните. Тези дребни парички едно време изядоха главата на Исуса. Това са сребърниците, с които Юда го предаде на фарисеите. Трийсет парчета е получил, хайдутинът му с хайдутин! Нашите тук са седем. Същински са. От римския цар Октавиана. Октавиана Август Първий.

И като изгледа групата надменно, изкашля се и пак добави твърдо и с увереност:

— И те са три века преди Христа.

Чудомир уж смешни истории разказва, пък на човек му се плаче, като ги чете днес...

На слънце и на сянка

"Онзи ден бях в супермаркета Карфур, където някога се намираше стадионът на Сан Лоренсо. Отидохме с Хосе Санфилипо, героя на моето детство, таран на Сан Лоренсо в 4 поредни сезона. Вървим между стелажите, заобиколени от тенджери, сирена и нанизи от наденици. Изведнъж, както наближавахме касите, Санфилипо разтваря ръце и ми вика: 'Ти да видиш, точно тук му я забих от ждроб на Рома в оня мач срещу Бока!' Изтъпанва се пред едн госпожа, която мъкне количка, претъпкана с консерви, меса и зеленчуци, и заявява: 'Най-бързият гол в историята!'

Съсредоточен, сякаш очаква ъглов удар, разказва: 'Викам му значи на номер 5, новак беше: като почне мачът, стреляй към мен, ама високо във въздуха. Не се шашкай, няма да допусна да увиснеш като някой тъпак. Аз бях по-голям, та младежът, Капдевила се казваше, се изплаши, рече си: леле, дали ще успея.'

И в същия момент Санфилипо посочва с пръст купчината с бурканчета майонеза и изкрещява: 'Ей тука я шутира!' Хората се стряскват и започват да се оглеждат. 'Топката падна зад централните защитници, аз се спънах, обаче тя се търкули малко натам, където е оризът, виждате ли?' - махва към една ниска лавица и изведнъж припва като заек, въпреки синия си костюм и лъснатите обувки: 'Оставих я да тупне и бам!' - рита с левия. Всички се извръщаме, за да погледнем към касата, където преди 30 и кусур години е била вратата, и на всички ни се струва, че топката я пронизва, точно при батериите за радио и бръснарските ножчета. Санфилипо радостно вдига ръце, за да отбележи попадението. Купувачите и касиерките се счупват от пляскане. А аз само дето не реввам. Хлапето Санфилипо току що е повторил оня славен гол от 1962-а специално за мен."

В кратки глави от по 1-2 страници Футболът на слънце и на сянка от уругваеца Едуардо Галеано предствлява история на играта - от първите правила, приети в средата на 19. век, до октопода Паул. Това е може би първата ми футболна книга, след прочетените в детството биографии на Крум Милев (легендарен треньор на ЦСКА през 50-те) и на Тони Шумахер (известен най-вече заради сблъсъка с Батистон на Световното през 1982, но и заради разкритията за употребата на допинг в немския футбол, направени в книгата). Футболът на слънце и на сянка е особено ценна заради акцента върху историята, личностите и любопитните моменти в южноамериканския футбол и, макар и да не е шедьовър, може да бъде интересна както на хора, които не се интересуват от играта, така и на фенове, на които е писнала вулгарността на съвременните й представители.

Вълк и агне

Някога, ала много отдавна, в една далечна земя живеел свиреп горски вълк. Веднъж той огладнял и нагазил в близкото поточе. Навел се да пийне водица и съзрял едно апетитно агънце което стояло съвсем наблизо! Зарадвал се вълкът, прияло му се агнешко месце и си казал:

— Ах, че сладко изглежда това агънце! Така добре ще ми дойде за обяд!

Но понеже не искал да го обвинят, че е нападнал малкото животинче без повод, решил първо да се поскарат.

— Хей, ти! - изръмжал уж ядосано той. - Защо ми мътиш водата?
— Извинявай - отвърнало агънцето, - обаче как ще ти мътя водата, като си стъпил по-нависоко?

Замислил се Вълчо и рекъл:

— Агънце, подочух, че преди половин година си разправяло на всички в гората колко съм лаком! Как си позволяваш да говориш такива неща за мен?

Сега агънцето наистина се уплашило.

— Не е вярно! - възразило то с треперливо гласче. - Никога не съм изричало подобни думи!
— Ти какво? Искаш да кажеш, че лъжа ли? - рекъл гневно вълкът.
— Но как може да съм говорило такива неща за теб, като преди половин година още не съм било родено на тоя свят! - проплакало агънцето.

Свирепият вълк бил толкова прегладнял, че не можел да чака повече. Прекъснал агънцето и казал:

— Ако не си било ти, значи е бил баща ти!

И се нахвърлил да го изяде. Уви, който иска да стори зло, винаги ще си намери причина.

Езопова басня, публикувана в "Приказки от цял свят", издателство Рийдърс Дайджест, 2009, превод Васил Велчев. Всяка прилика с истински лица и събития е случайна.

Езикът на бирата

Людмил Фотев е радиожурналист, който разбира от джаз доста повече от мен и от бира - почти колкото мен. По някое време миналата горина най-нарая е решил да направи най-естественото (след това да обикаля света и да дегустира различни бири) за положението си - да напише книга за любимата напитка. Премиерета на Езикът на бирата беше в началото на декември на Панаира на книгата (задължително изгледай представянето в сутрешния блок на Би Ти Ви), но кой знае защо се появи в книжарниците едва няколко дни преди края на годината (проваляйки не един и два коледни подаръка, дочувам).

Езикът на бирата е богато илюстрирана и видимо е разделена на две секции - глави с енциклопедична информация за съставките, символите и различните видове бира и няколко глави с пътеписи и истории. Стилът е по журналистически лек и достъпен, но стремежът да бъде сместена колкото се може повече информация е с цената на това, текста да изглежда като безличен двустранно подравнен списък на бирени марки с кратки бележки (и няколко фактологически грешки). Едва ли съществува друго издание, от което да научиш повече за белгийските бири. Има и няколко любопитни страници за историята на пивоварството в България - аз бих се зарадвал на повече. Всъщност, очаквай не толкова гурме четиво, колкото учебник по маркетинг. Книгата е чудесна новина и задължителна за всеки почитател на бирата, но едва ли ще "забири" за каузата нови фенове.

Бележки 24

За начало - 2 медийни ребрандинга, на които няма да се спирам подробно, но не мога да не отбележа. Първо, Георги Гергов прекръсти Евроком България на Нова Българска Телевизия и й лепна логото на притежавания също от него Пловдивски панаир. Коментар: Уот да фък? По-добре да бяха взели логото на ЦУМ.

СМЕ пък реши да превърне Ринг (само 1 година след последната смяна на лого) в клонинг на румънския си канал Спорт. Коментар: Умилявам се всеки път, когато видя лого на телевизия с червена, зелена и синя лентички. Чудя се само, в какво ли ще се превърне ТВ2?

_

Напоследък се забавлявам със сайта на София Запад - организацията се води клуб на привържениците на ФК Левски, но по всичко личи, че основното й занимание е разпространението на наркотици в Люлин. Из медиите присъства предимно с побоища и прочее хулигански прояви, като саботажа на протеста пред парламента на 14. януари и обсадата на полското посолство наскоро. Куриозен момент е, че макар повечето от членовете на София Запад да го раздават скинари, те са замесени в случката, при която италиански фенове фашисти откраднаха българско знаме и го запалиха на стадион Васил Левски по време на мач между националните отбори.

_

Чудя се, кой ли ще се осмели да преведе и издаде Апостолоф на Сибиле Левичароф тук. Или пък книгата ще бъде заклеймена като "поредната антибългарска кампания" и забранена?

_

Започвам да развивам чисто физическа непоносимост към проявите на чалгаризация в България - дименето по улиците, характерното само за тук енергично джвакане с дъвка, паркираните по тротоара джипове, моловете, начинът на обличане на попфолк кифлите, телевизионната благотворителност предизвикват съвсем истинско гадене и главоболие. Ако щеш го наречи снобария или просто стрес, животът в родната селяния не ми понася.

_

Здравните осигуровки на пушачите в Швеция поскъпват с между 25% и 50%. Логично. А ние тук, за какво се препиряме...

_

Какво е общото между Александър Велики, Александър Невски, Хосе де Сан Мартин, Томи Дъглас, Шарл дьо Гол, Салвадор Алиенде, Отец Дамиен, Жак Брел, Пим Фортаун, Ърнест Ръдърфирд, Карл IV, Конрад Аденауер, Карл Густаф Емил Манерхайм, Ода Нобунага, Салазар, Стефан Велики, Хуан Карлос I, Нелсън Мандела, Васил Левски, Роналд Рейгън, Ярослав Мъдри?

Че всички са победители в телевизионните кампании по формата, по който е реализирана Великите българи на БНТ. Присъствието на Салазар и Фортаун озадачава, а на бас, че ако в Република Македония решат да реализират предаването, Александър Велики ще се окичи с титала във втора държава. В интерес на истината четирима ми бяха напълно непознати и за твое удобство съм линкнал биографиите им.

Бележки 21

Никола, Владо и Магдалина са ме тагнали в такъми мийма, но надали щяха, ако знаеха, че Пламен си е избирал домашното аудио по цвета на колонките (ха-ха). Както и да е, ще ми се наложи да наруша непоклатимата като Велизар Димитров в наказателното поле традиция да не участвам в блогърски вериги и, така като си гледам натоварения график мързела, по някое време другата седмица ще може да се очаква и моят постинг по темата.

_

В началото на сезон 2005/06 състезаващият се в шеста италианска дивизия - Екеселнца, регион Марке аматьорски ФК Фосомброне става собственост на Дирк Бикембергс. Скоро отборът е по страниците на всички спортни издания в Европа, а играчите се превръщат в модни икони. Причината - Бикембергс е един от водещите белгийски модни дизайнери, който веднага се изявява, създавайки нетипичен и впечатляващ титулярен екип с фланелки на сини и бели концентрични кръгове. През следващите години клубът става нещо като модна лаборатория - спортни колекции, официално облекло и дори бельо се показват първо върху футболистите от Фосомброне, а в клубния сайт има повече реклама и шопинг, отколкото спорт. Въпреки това и на този фронт има развитие - след неуспешен плейоф преди 2 години, този сезон, след 25 изиграни кръга ФК Бикембергс води в класирането на Екселенца и има всички шансове догодина да внесе малко фешън в Серие Д.

_

Общото между Кулинария Испания и Френски уроци е темата за удоволствието от храненето. Разликите са много повече. Първата книга е богато илюстрирано възедро томче (в Ориндж се намира за 24 лева, хич не ги гледай Пингвините) с твърди корици, посветено на културата и кулинарните традиции на Испания и подредено по региони - от каталунските планини и море до горещата и суха Ла Манча, с вдъхновяващи описания на тапас, фиести, хамон и чоризо, домашни колбаси, ронкал, идиасабал, кабралес, емпанадас, тортия, кулинарната съдба на бойните бикове, производството на зехтин, херес, сомонтано, риоха, кава, разнообразието от морски дарове и екзотични плодове. Втората (масирано рекламирано издание на Икономедия с корична цена от 18 лева) е личното обяснение в любов на британския автор към Франция и кухнята й, много повече повествование почти никаква конкретика, като рецепти или адреси на ресторанти. Не че има нужда. И двете, ако не е ясно, искрено препоръчвам. Хубаво е и да подложиш нещо преди да седнеш да четеш.

_

Това е Рейтан от Ян Матейко, най-известният полски художник и един от световните майстори на историческата живопис. Изобразен е един от най-позорните моменти в историята на Жечпосполита - на Разделителния сейм от 1873 г. под натиска на Русия, Прусия и Австрия делегатите узаконяват Първата подялба на Полша, при която тя губи около 30% от територията и населението си. Отчаяният Тадеуш Рейтан разкъсва дрехите си и се хвърля на земята с думите "Убийте мен, но не и отечеството". Въпреки призива му, подялбата е гласувана - началото на процес, в чийто край 20 години по-късно някога великата държава ще бъде напълно заличена от картата на Европа.

_

Няма как да не обърна внимание на националната кампания за избутване на Белоградчишките скали до върха на категорията Пещери, скални образувания и равнини в анкетата за Нови 7 чудеса на природата (интересно, кои ли са старите?) В интернет гласуването скалите изпревариха Гранд Каньон (събитие, отразено в централните новини на всички национални телевизии; СЕМ са за побиване на кол, че тея са в ефир). Признавам, че не съм посещавал на живо американската забележителност, но нещичко ми подсказва, че подреждането е ако не абсурдно, то крайно нереално. Още повече, че и на запад не спят и сръбските камънаци Джаволя Варош са на второ място.

И в това няма нищо лошо - явно целта на анкетата на този етап е да събере максимално участие и нищо повече. Белоградчик пък е в северозападния край на България, един от големите губещи в годините на прехода, и малко туристическа популярност няма да му навреди. И толкоз. Подобни патриотарски инициативи потъват на дъното на морето от илюзии с изумителна лекота, носеща различни имена - турска тоалетна, мутри, евродоклад, Могилино... Да не се окаче, че когато експертите отсеят 21-те финалиста, сме свидетели на "поредна антибългарска кампания".

_

Чудя се, колко ли трудно би било да затрия онлайн присъствието си - блог, Гугъл профил, Фликр, Туитър, Фейсбук, месинджъри и какво ли още не. Пламен 2.0 съществува от 3-4 години - пренебрежимо кратък период, през който става все по-голям, но не и по-реален. Просто се чудя, не се шашкай сега.

Бележки 19

Не е ли странно, как една руска фирма може за броени часове буквално да изключи цялата държава (то пък една държава) - огромни предприятия и цели индустрии спират работа, цените се покачват, парното се изпарява посред зима, училища и детски градини излизат в дървена ваканция и надвисва заплахата от режим на тока. През 2009 година, в Европейския съюз.

_

Може да не ти се вярва, но за близо 30 години живот не бях гледал нито един филм на Уди Алън - режисьорът, който с педантично постоянство е създавал по един през всяка от тях. А е близо 30, защото в края на декември попаднах на И още нещо по телевизията (очаквано невротичен и бъбрив, макар че от сегашна гледна точка параноичната идея на Добел за сървайвъл кит изглежда странно разумна), а миналия уикенд цаках 9 лева за да гледам Вики Кристина Барселона на кино - заради Скарлет, Пенелопе, Хавиер и Барселона и, окей, заради факта, че е най-обсъждания удиалънов филм от тази страна на голямата вода. Гръбнакът на историята във втория е праволинеен и предвидим точно толкова, колкото се очаква от две американски колежанки в Европа. Благодарение красотата на Испания и в моментите, в които досадният глас на разказвача се губи и нещата се случват посредством диалога, Вики Кристина Барселона се превръща в приятно изживяване.

_

Няма начин, когато попаднеш вкъщи, да не забележиш четирите плаката на стената над спалнята - от филма Казабланка (Ема оприличава изобразените Богард и Бергман на "мама и тати") и реклами на корабната линия Антверпен - Ню Йорк - Филаделфия, велосипеди Хауи и шоколад Делепол-Хаве, в който хлапета похапват капещия от буквите течен шоколад, някъде от началото на миналия век. Освен че придават на стаят вид на декор от американски ситком, всички те, а и другите няколко, които притежавам, си имат истории - ако ти е интересно, може да ги научиш в Плакатафалка.

_

Харесвам форматите на ББС, които БНТ реализира тук, като Великите българи и Голямото четене, не за друго, а защото представялват интересна снимка на обществото, база за много, както глупави, така и задълбочени анализи. От мен, разбира се, може да се очаква предимно първият вид.

Без изненада установих, че не съм чел голяма част от топ 100 - не съм заспивал под Триумфалната арка на Ремарк, нито съм се вълнувал от Братя Карамазови на Достоевски, още по-малко знам коя е Джейн Еър и за какво се бори. Простак. Но ми направи впечатление липсата на заглавия от Мураками и Памук, които минават хем за сериозни, хем за популярни автори на съвременните четящи, за разлика от Юго или Лондон, да речем. По този параграф ми се губи и Брет Ийстън Елис, което показва какви и кои точно хора са участвали в анкетата. Добре, че поне Алиенде е представена с една кинга. Липсата на Пратчет, колкото и дразнеща, е разбираема - явно се вижда не достатъчно престижен, а и става дума за прекалено плодовит автор, но пък Дан Браун и Джоан Роулинг присъстват с по няколко заглавия, които с мъка може да наречем романи, еле пък литература. Топ 12 си беше очакван, както и, уви, присъствието на книги като Време разделно и Под игото там. Просто и двете не стават, но са фундаментални за националните митове, които или са тревожно важни за съвременниците ни, или, дано е така, са попаднали там малко автоматично.

_

Умилявам се всеки път, когато някой използва "аргумента", че София бил град, планиран за 200 хиляди. Въх, ни думай!

_

Любовта е като балон. Като се надуе е голям и лъскав, лети високо, но след време започва да изпуска въздух, да се смалява и пада. Разбира се, може да го надуваш отново и отново, но ако го забравиш, ще свърши сгърчен в някой прашен ъгъл на стаята. Ако сгрешиш, любовта приключва като спукан балон - когато е нов и издут, това става със стряскащо пукане, когато е стар и изпуснат, можеш и да не забележиш.

(Хм, това прилича на писано от жена)

_

Тази година се сблъскахме с неочакван проблем. Всеки декември си купуваме стенен календар за коридора, в който Краси нанася важните дати за цялата година. През последните 5 години се изредиха следните теми - любимите ми морски фарове, плакати на класически холивудски филми, китайски илюстрации, къртичето и мишката от Предаването с Мишката - всяка избирана с желание, а картинката към всеки нов месец - очаквана. Този път, обаче, по книжарниците цареше убийствена скука - стандартните художници, градска архитектура, животинки и голи жени, в резултат на което за пръв път от много време през януари нямахме нов календар. В крайна сметка едва онзи ден се спряхме компромисно на един с диви животни бебета.

Макрофеноменално

След като те запознах с футболните герои, е ред и на баскетболните. Макрофеноменалният алманах на професионалният баскетбол е великолепно илюстрирана енциклопедия на съвременната НБА с акцент върху тактиката, звездите и, както подобава за американско издание, подробна статистика на лигата. Онлайн може да прегледаш страниците за Коби Брайант, Тим Дънкан, Джилбърт Аринас, Амар Студамайър, Трейси Макгрейди (на картинката отгоре) и политическите амбиции на баскетболните величия.