18.12.14

Нов български лев (емисия 2014)

Вдъхновен от чудесния редизайн на лева (шегувам се, разбира се), който наскоро обиколи социалките, реших да направя собствена, ъпдейтната версия с героите на 2014 г.

9.12.14

Преди Турция 2

Продължение от миналия път, когато оставихме Османската империя като агнешка плешка в клетката на лъва.

Турско-арменска война. Тук е най-сложно, най-вече заради случилото се по време на Първата Световна. Исторически и етнически Армения заема много по-голяма територия от съвременната държава, произлязла от Арменската ССР, простирайки се на юг до езерото Ван и на запад до Сивас в централна Анадола. След Руско-турската война 1877-78 усилията на арменците за постигане на независимост се засилват, засилват се и репресиите срещу тях, ескалирали в Хамидските кланета от 1894-96 и Аданския (язък за вкусните кебапи) погром от 1909 г. След започването на войната обаче империята решава да реши проблема радикално и през май 1915 г. е приет Законът за депортация. Стотици хиляди арменци са принудени да изоставят домовете и имуществото си и да поемат в нещо, което се превръща в маршове на смъртта, към Ирак и Сирия. Маршовете са съпроводени с убийства и масова смърт от изтощение и глад. Цели села са изтрити от лицето на Земята, населението им - изтребено по всякакви изобретателни начини. Броят на жертвите до 1921 г. се оценява на над 1.5 милиона - жестокостта на Арменския геноцид може да се сравнява само с Холокоста 25 години по-късно. Предвидената в Севърския договор т. нар. Уилсънова Армения се простира върху всички исторически арменски земи, Демократична република Армения обаче така и не успява да установи властта си над тях. Военните действия не са толкова интересни - турската армия печели победа след победа до подписването на Александрополския договор в края на 1920 г. Остатъкът от републиката пък е погълнат от Съветския съюз малко след това.

Апропо болшевиките, Ататюрк известно време блъфира Коминтерна, че смята да установи комунистически режим в Турция. В началото на 1921 г. шефът на Комунистическата партия на Турция Мустафа Субхи и 14 негови ортаци (като другари, сеш'се) се опитват да се върнат в страната, за да се включат във войната за независимост, но са заклани още на кораба по заповед на капитана. Край на играта.

Френско-турската война формира южния театър на бойните действия (как само звучи, а), като и тук арменците имат водеща роля. От една страна става дума за територия, принадлежала в Средновековието на Арменско кралство Киликия и съответно дом на много арменци (виж споменатия по-горе Адански погром), от друга - основните френски сили са от Арменския чуждестранен легион. Френската администрация в окупираните земи изпитва трудности с налагане на волята си над местните още от първите дни, а когато кемалистките отряди започват бойни действия в района, бързо и донякъде позорно се евакуира. Ще ми се да вярвам, че умората от дългата война преди това е отказала Франция от по-сериозен и кървав конфликт, и това е може би отчасти така, като, разбира се, на първо място идва желанието й да се концентрира върху укрепването на властта си в Сирия. Най-южната част от Киликия - санджак Александрета остава във френски контрол под името Хатай, но Ататюрк не се отказва от претенциите към нея, докато накрая, след дирижиран референдум през 1939 г. е присъединена към Турция, отприщвайки нови бежански потоци от арменци и други християни към Сирия и Ливан.

Гръцко-турската война е най-свирепа и продължителна (и е причината двата народа да демонстрират омразата помежду си при всеки повод оттогава насам). През лятото на 1920 г. гърците, подкрепени от англичаните, започват настъпление от окупационната си зона около Смирна на изток, за да "убедят" турците да подпишат Севърския договор. Смирна, впрочем, по онова време е най-големият град с гръцко население, по-голям дори от Атина. В Османската империя, най-вече по крайбрежието на Егейско море, но и на Черно (т. нар. понтийски гърци) и във вътрешността (кападокийски) живеят около 2 милиона гръцки християни. Случката, която преобръща хода на историята, е... маймунско ухапване. През октомври 1920 г. докато разтървава овчарката си Фриц и берберски макак в градината на двореца, крал Александрос I е ухапан от примата и умира от сепсис малко след това. Сашко е качен от трона само 3 години преди това от Венизелос, който фактически управлява държавата. Следват избори, загуба на партията на Венизелос, който бяга от страната, и връщане на крал Константинос I. Офанзивата в Анадола продължава, но лишена от верните на Венизелос офицери и подкрепата на съюзниците от Антантата, които нямат доверие на Константинос, гръцката армия е обречена. Междувременно Ататюрк може да пренасочи отрядите си от източния и южния фронт на запад, а италианците, тези славни пишман колониалисти, са се скрили в Анталия и не само не помагат на гърците, но и въоръжават враговете им. Турците успяват да спрат настъплението за пръв път при Иньоню (командващият Мустафа Исмет по-късно получава фамилията Иньоню, става първият министър-председател на републиката, а по-късно и вторият прездент на Турция). През август 1921 г. гърците са пред портите на Анкара, но след ожесточена 21-дневна битка при река Сакаря столицата на Ататюрк е опазена. (Константинос не успява да спази обещанието си и да почерпи британските офицери в Ангора.) През пролетта на следващата година съюзниците от Антантата предлагат примирие между двете страни, но Мустафа Кемал отказва и дава нареждане за контраофанзива. При Думлупънар е пленен генщаба на гърците, а войската - обърната в панически бяг, опустошавайки всичко по обратния път.

И двете страни се обвиняват в зверства и избиване на мирно население. И двете, уви, са прави. Използва се дори понятието гръцки геноцид. На 9. септември 1922 г. турците влизат в Смирна, арменските и гръцките жители стават обект на гонения и убийства, а имуществото им се разграбва и унищожава. 4 дни след превземането избухва Големият пожар, а от корабите, закотвени в залива, съюзниците гледат безучастно как десетки хиляди християни се струпват на брега и се хвърлят в морето, търсейки спасение от пламъците и аскера. Показателна е и съдбата на митрополита на града Христосом Калафатис, описана от френски войници. (Калафатис, съвсем между другото, преди това заема длъжността и в Драма, където не оставя много приятели сред българското население и турските власти.) "Тълпата отнесе митрополит Христосом към салона на италиански фризьор на име Исмаил и го облече в бялата престилка на фризьора. Започнаха да го удрят с юмруци и тояги, да плюят лицето му, да ръгат тялото му с ножове. Отскубнаха брадата му, избодоха очите му и отрязаха носа и ушите му."

През октомври в Муданя (до Бурса) е подписано примирие, а през юли следващата година в Лозана се стига до договор, анулиращ Севърския и очертаващ границите на Турция, каквито ги познаваме сега. Двете страни се споразумяват за размяна на население, като в Мала Азия не остават почти никакви гърци - повечето от бежанците са настанени в Тракия и Македония, от своя страна разчистени от българи. Изселниците от гореспоменатата Муданя, например, основават градчето Неа Муданя на Халкидики, току над Касандра.

И една любопитна дреболия от Лозанския договор - с него е променен статута на остров Ада Кале, който се намира в течението на река Дунав, близо до пролома Железни врата, т. е. доста далече от тогавашната Османска империя. Ада Кале обаче е буквално забравен по време на Берлинската конференция през 1978 г. и остава османска територия. Империята упорито изпраща мюдюр и кадия на малката мюсюлманска общност в ексклава чак до избухването на Първата Световна, а местните си живеят странно спокойно и след като островът става румънски. През 1970 г. обаче попада под водите на язовира Железни врата и, въпреки че румънците започват да строят Ада Кале II на близкия Шимиян, повечето от населението предпочита да замине за Турция по покана на Сюлейман Демирел.

Реформите на Ататюрк са всеобхватни и бързо преобразяват една изостанала във всички сфери империя в модерна държава - отменят се султаната и халифата и Турция е обявена за република, ислямът е изваден от властта, образованието и правораздаването, изоставена е миллетската система (разделение на населението на религиозен принцип), въведени са Грегорианския календар и латиницата, предприемат се мерки за равноправие на жените. Може да не е много, но предвид стартовата позиция...

Не съм сигурен дали трябва и как да оценявам описаните събития и влиянието им върху съвременна България. При все всичките резерви към Турция, в момента за съсед имаме една секуларна демократична държава, член на НАТО и като такава наш съюзник и партньор. Признавам, че да си играеш с идеята за християнски Константинопол, Шарл Азнавур и Силви Вартан като народни артисти на СССР и пица Адалия, е изкушаващо. Но и нереално. Алтернативата, очертана от сценария на Великите сили след Голямата война, е раздробена на сфери на влияние и разнородни етнически и религиозно държавици Мала Азия, идентична със съседния Близък изток. А Близкият изток, като концепция, родена едва в началото на миналия век, и като реалност, развита по катастрофален начин от същите, би бил ужасна перспектива.

3.12.14

Преди Турция

Предимството на дилетантския блог е, че в него мога да се спирам на събития и теми и да го правя така, както историците не могат, а българските в частност и не щат. Не бих се впуснал обаче в девиации, на каквито е способен да се отдаде друг любител на науката - Реджеп Ердоан, освен ако, разбира се, не се добера до това, на което Тайип бей е.

През 1923 г. Османската империя, една от най-значимите държави в световната история, прекратява съществуването си. От края на 18. век империята е в устойчив упадък, причинен от особеното й обществено и държавно устройство и противопоставянето на всякакви реформи. Това й печели прякора "болният човек на Европа", всъщност крайно удачно име на ситуацията, в която тя е обречена да се разпадне от само себе си, но е поддържана на изкуствено дишане от Великите сили, докато решат как да си я поделят. Този момент настъпва с избухването на Първата Световна война, когато, вярно, империята вече е загубила почти всичките си владения в Европа и Северна Африка, но все още контролира огромни територии и ресурси в Месопотамия, Източното Средиземноморие и Арабския полуостров.

Очертавайки граници и сфери на влияние, събитията и договореностите след Голямата война оформят света такъв, какъвто го познаваме днес и приемаме за даденост. В решенията за съдбата на Югозападна Азия се коренят редица съвременни проблеми - от цените на горивата до международния тероризъм. Раждат се и куп нови държави, Турция например. Но преди това има да се случи много.

Първата Световна завършва с пълно фиаско за Османската империя - френски, британски и италиански войски окупират Константинопол, а гърците маршируват, вероятно смешно, по улиците на Смирна (демек Измир). Иначе чудесната История на Османската империя на Ахмед Садулов приключва изненадващо с Мудроското примирие, с което темата в познатата ми българоезична попуярна история бива изчерпана, а ти ще трябва да разчиташ на моя разказ за последвалите събития. Още преди да подкладат Арабското въстание с обещания за независима и обединена арабска държава в Леваната (виж историята на Лорънс Арабски), Великобритания и Франция си разпределят азиатските територии на империята със споразумението Сайкс-Пико - французите получават Сирия и Ливан, англичаните - Месопотамия и Палестина. Преди да излезе от войната Русия пък си е заплюла Константинопол, Тракия на юг от линията Мидия - Енос, контрол на Босфора и Дарданелите и югоизточния Черноморски бряг, подкрепяйки арменското национално-освободително движение. На Арабския полуостров се оформят кралство Хеджаз (по-късно анексирано от султаната Неджд за да се образува Саудитска Арабия) и независимото кралство Йемен. Повечето военновременни придобивки на Антантата се узаконяват със Севърския мирен договор, част от Версайска система от договори, какъвто е и Ньойският. Гърция и Италия се счепкват за Средиземноморското крайбрежие - Елевтериос Венизелос (на който от своя страна е кръстена главна улица във всеки гръцки град и селце) предявява претенции към цяла Тракия, чак до Стара планина, Константинопол и бреговете на Черно и Егейско море, но в крайна сметка получава само района около Смирна. Предвиждат се големи независими арменски и кюрдски държави, а зоните на влияние на Франция и Великобритания се простират толкова навътре в Мала Азия, че за турците остават само централна Анадола около Анкара и известна част от Черноморието около Самсун. Клаузите на Севърския договор обаче никога не се реализират в цялост.

Странно е, (извън по-скоро любопитната легенда за голямата му младежка любов с Димитрина Ковачева, докато е военен аташе в София през 1914 г.) колко малко в България се говори за Мустафа Кемал, най-важната фигура в историята на югоизточните ни съседи. Строгото му лице не просто гледа отвсякъде в Турция, цялата държава е изградена около неговите виждания и идеали и мърдане няма. Уж по-страшни диктатори като Хитлер, Сталин, корейските Кимове, Мао и Путин могат само да завиждат на продължителността и стабилността на култа към личността на Ататюрк.

Роден е през 1881 г. в Солун (баща му се казва Али Ръза, Али Ръза се казва великият везир в централното правителство по времето на сформирането на Националното движение, което иде да покаже колко безидейни са турските сапунки). Докато Мустафа е рожденото му име, Кемал не е фамилия (защото в Османската империя фамилии няма), а прякор, получен в детството и означаващ Съвършен. Цялата му кариера преминава в армията, като по време на Голямата война се издига до чин генерал-лейтенант. През пролетта на 1919 г. Мустафа Кемал паша е изпратен да координира разформироването на останалите османски военни части в Анадола. Неговите намерения обаче изобщо не са такива, а с ореола си на герой от Галиполската операция бързо се превръща в централна фигура на съпротивата срещу окупаторите.

Има нещо иронично в начина, по който всеки наследник на дълголетна династия (навсякъде по света и по всяко време), изпаднал в трудна ситуация, се оплита и безцеремонно потъпква онези национални интереси, в чието име е пратил хиляди на сигурна смърт, само за да спаси семейното богатство. Защото, ако търсим един пример за марионетка в историко-политическия смисъл на думата (по-силен и от наш Орешарски), то това е Мехмед VI в следвоенен Истанбул. През следващите месеци централното правителство сътрудничи изцяло на британците, като първоначално със законови промени се опитва да делигитимира Националното движение на Кемал, а в последствие създава халифатска армия за потушаване на първите бунтове. От другата страна националистите свикват Велико национално събрание в Анкара, а с помощта на руските болшевики Ататюрк въоръжава съпротивителните си отряди.

Турската война за независимост са всъщност 3 отделни войни, които Османската империя, или по-точно Анкарското правителство, води едновременно. Ако досега не си го направил, моментът е подходящ да се притесниш, че ще развържа голямата торба с бройки и дати. Но няма да си съвсем прав.

Във всеки случай, дали е така ще разберем чак следващия път, защото темата започва да става твърде дълга за един постинг.