Патология на промяната

Винаги съм оставял нещата да се развиват, следвайки естествения си ход, и съм се страхувал от промяната. Рутината ти дава известен комфорт - като разходката до Вурвуру за да избереш къща за морето през следващата година или когато решението, каква паста за зъби ще купиш, е най-важното за деня. Дотолкова, че да пропуснеш индикациите, че нещо не е наред, като досадното заспиване точно 15 минути преди края на всеки един мач от Шампионската лига. Докато накрая пустотата най-неочаквано те застигне и започне като ято ланголиери да изяжда реалността ти.

В последните няколко месеца в живота ми рязко влетяха и изчезнаха толкова хора, места, спомени и идеи, че да изтрият онези сигурност и увереност, които ме правеха начумерения циник, когото може би познаваш, и да ме превърнат в треперещо момче. И ако циникът понякога те е дразнел, то, вярвай ми, момчето ще ти хареса още по-малко. Не, не е това. Всъщност, страх ме e, че не се справям с напрежението, а повечето от промените, които може би ще заличат остатъка от досегашния ми живот, все още предстоят. Усещам се, че твърде често, почти видимо се опитвам да хвана мисления еквивалент на онова въже по ръба на Кончето, а когато всеки път не успявам, просто изтръпвам.

Сигурен съм, че не ме разбираш, защото знам, че не мога да опиша всичко, което ме тревожи сега. И това донякъде ме успокоява. Не знам кой си ти и защо ме четеш.

Лека вечер. Л...