Лисабон, моменти

Лисабон е не особено популярна дестинация в България - от една страна до там няма директни полети (камо ли лоу-кост - то не остана някой, който не е ходил до Прага, Виена, Барселона или Рим), от друга Португалия така или иначе не полага никакви усилия да се рекламира като туристическа цел по нашите ширини.

Малко географска ориентация - Лисабон е разположен на няколко хълма от северната страна на устието на река Тежу, вливаща се в Атлантическия океан. Има и няколко предградия от южната страна, до които се стига с ферибот или по двата моста - копието на Голдън Гейт 25-и април и 17-километровия (което го прави най-дългия в Европа) Вашку да Гама. Кацането на пътническите самолети е най-красивото, на което съм бил свидетел - самолетът прелита над града, прави завой над океана, след което отново прелита над Лисабон, преди най-накрая да се приземи.

Историческият център се състои от няколко квартала - в средата и ниското е разграфеният Байша (самото му име означава нисък), от едната му страна е хълмът с Чиадо и Байро Алто, където са по-популярните барове, от другата - хълмът с Алфама, по чийто тесни криволичещи улички и скрити между къщите стълбища неизбежно и с удоволствие ще се изгубиш, и замъка Сао Жорже. Усещането за града може да се опише най-ясно с думата вехт, с всичките й положителни и отрицателни конотации.

Байро Алто си е бая стръмен - някои входни врати са високи около метър и петдесет, а гаражните приличат на гилотини заради наклона - затова в края на 19. век са конструирани 3 вертикални трамвая, наричани от местните асансьори, и един съвсем истински уличен асансьор - Санта Жуста. Возенето с него те кара да се почувстваш, макар и за малко, като герой от роман на Жул Верн. Другите асансьори пък може да замениш с пътуване по линия 28 - мотрисите й са (или поне изглеждат като да са) връстници на историческите линии, а често може да видиш как на външното стъпало на задната врата се возят хлапета на аванта.

Алфама е домът на фадото. Да, фадо изглежда като и е туристически капан, но е туристически капан, в който нито за миг няма да съжаляваш, че си попаднал. Красиво е и, дори да не разбираш думите, чувстваш. Внушителната средновековна катедрала в квартала се казва просто Се. Сао Жорже пък, подобно на други подобни исторически паметници, е построен през 30-те години на 20. век върху руините и следвайки вида на арабската крепост, разрушена от голямото земетресение през 1755 г.

Миг преди децата да се разделят по интереси - докато момчетата се дивяха на меча на кръстоносеца, момичетата прегледаха съдържанието на шапката му с парички.

Гледките. Панорамата към останалия град от някой хълм. Тази е от Сао Жорже - отдясно се виждат асансьорът Санта Жуста и църквата Кармо, разрушена от земетресението от 1755 г., вляво са мостът 25-и април и паметникът Крищо-Рей в Алмада, вдъхновен от статуята на Христос Спасителя в Рио.

Лисабон може да е пуст и меланхоличен или шумен и оживен - може да е всякакъв, какъвто го искаш. Освен забързан, може би.

Има два елемента, които ще срещнеш навсякъде в стария Лисабон - красивите декоративни плочки, с които са облицовани много от сградите там (не традиционните ръчно рисувани азулежус, които се използват предимно в интериори), от които всяка е с уникален мотив, и паважът от бели и черни камъни, подредени така че да образуват различни фигури, излъскан дотолкова от пешеходците, че привечер изглежда така, все едно е валяло. Чарът на града обаче се изпарява, когато излезеш от историческия център.

Каракоиш. За португалската кухня всъщност не може да се каже кой знае какво. Освен че май това е единственото място в Европа, където може да опиташ истински, естествено узрели банани - от остров Мадейра.

Белем (на португалски се произнася Белей) е квартал, отдалечен на няколко километра от центъра в посока океана и представлява нещо като прото-увеселителен парк, посветен на Великите географски открития. Манастирът Жеронимуш е построен от крал Мануел I в началото на 16. век, за да отбележи успешната експедиция на Вашку да Гама до Индия. Жеронимуш е сградата с най-внушителен и имперски вид в Лисабон. Полицаите на снимката са там заради посещението на испанския престолонаследник в Португалия. А с наш Бойко се разминахме за няколко дни.

От същата епоха е и Кулата Белем - въпреки че изглежда като средновековно украшение, за времето си е била истинско модерно отбранително съоръжение. Една любопитна история, свързана с кулата - през 1515 г. вицекралят на Индия Афонсу де Албукерки изпраща на Мануел I носорог. Мануел решава да го подари на папа Лъв X, така както е направил няколко години преди това със слона Хано. Уви, корабът потъва край бреговете на Лигурия и носорогът, пропътувал целия Индийски и Атлантически океан, се удавя. Изваден е от морето, препариран и все пак доставен в Рим. Албрехт Дюрер прави известната си гравюра без да е виждал истинското животно, по описания на очевидци, което обяснява оборудването му със странни брони. Водоливниците на кулата в Белем пък са във формата на носорожки глави.

Паметникът на Откривателите е последната добавка - от 60-те години - към комплекса. Честно казано, впечатлява единствено с размер.

Кино Сао Жорже. Вече не ги правят такива.

Лисабон може да те кара да се чувстваш щастлив, да ти досади, аз лично бях просто спокоен, като у дома си (а знаеш как мразя да не знам местния език), така че дребните нередности да изглеждат в реда на нещата, да изпитвам радост от малките неща - миризмата на бриза от някое мирадоуру, пастеиш ди ната, хлапетата по уличките на Алфама, сервитьора "Мануел", безкрайното катерене по стълби, литровата Супер Бок, дори абсурдната вехта кожена тапицерия в хотела.