10.9.12

Пътят

Пътят между Рипол и Естана е стръмен и странно спокоен. Отпуснал съм се на мястото до шофьора, с глава облегната на колана и лице на сантиметри от стъклото на вратата. Радиото е заглъхнало с продължително пращене преди няколко минути. Кучето на задната седалка се е кротнало не знам даже кога, след като в началото на пътуването скачаше превъзбудено от единия прозорец на другия и ръфаше с доволно ръмжене купчината испански вестници, които бях награбил от фоайето на хотела в Барселона. Шосето е тясно, но равно, каменните къщи край него се появяват все по-нарядко и само безгрижно профучаващите от време на време местни коли смущават, или по-скоро отмерват ритмично, планинския покой.

Каменно сивите сипеи и пожълтелите поляни очакват ранния есенен залез. Една от онези красоти, които забравяш веднага след като отминат. Разплаквам се. Само за няколко секунди. Перфектният кинематографичен катарзис на главния герой, неразбран за никого, многозначителен и лишен от смисъл за всеки друг, десетсекунден неподвижен кадър през мръсното стъкло върху набръчканото му черно лице, тишина, край. Заравям се в жабката и изваждам надраскан диск без надписи... оказват се неподходящо весели френски шансони. Аз съм перфектният пътник на мястото до шофьора.

1 коментар:

Адриана Бонева каза...

Красива хармония ...

Публикуване на коментар