Четвъртък

Спъвам се в нещо веднага щом престъпвам прага. По-добре да оправя хаоса в коридора - егати, за половината от нещата тук не знам откъде са се взели. Редя купчинки десетина минути, после едната се срутва и събаря друга... Мамка му!

"Няма да мога да дойда."

Написано точно така. На кирилица. С точка. Получих го половин час преди срещата. Не, че не го очаквах. Изчаках малко и я набрах. Знаех, че няма да вдигне, разбира се. В края на улицата имаше будка, май денонощна, от която реших да си взема бира и да я изпия в градинката. Не работеше. Разбира се. Грозен, безполезен град. Щях да се мотая нервно по улиците, ако не видях, че ми идва трамвая, и се затичах да го хвана. Някой ден ще тръгна да се беся и ще се откажа за да си подгоня трамвая.

Удрям с юмрук по стената - вътрешната, защото го раздавам учтив и не искам да стряскам съседите. Влизам и се мятам на дивана без да светвам лампата. Най-умното нещо, което ми хрумва, е да спра звука на телефона, за да не се дразня. Дразня се. В хладилника няма нищо, знам, най-много някое мухлясало сирене и вода. Защо държа вода в хладилника, като не я пия?

Всяка седмица си купувам по два килограма портокали - да си правя здравословни сокчета уж. Купувам ги от едно място на пазара, с продавача сме почти приятели вече. Оставям ги в купа на масата докато побелеят, а после позеленеят от плесен, после ги изхвърлям и си купувам нови.

Сигурен съм, че някъде в нощното шкафче имам джойнт, по-стар и от сиренето в хладилника. Изравям го и излизам на терасата - хубавото на петия етаж е, че виждаш почти всичко, което се случва в съседните блокове. Жалко, никой не се чука.

Почти се наслаждавам на неочакваната болка от вътрешната страна на ръката, докато събличам ризата си - залепнала е на около пет сантиметра надолу от дясната мишница в петно засъхнала кръв, голямо колкото метално левче. Кривя главата си за да разгледам раната, стоя втренчен в нея няколко минути заради тъпата трева. Не е от ожулване, въпреки че прилича - идеално кръгла, изглежда е кървяла бавно и равномерно, около нея няма никакви други следи. Първо счупеният зъб вчера, а сега и това. Докато се чудя дали да я измия, промия или да й сложа лепенка, раната започва да кърви отново, боли и кръвта е малко повече, отколкото ми се струва за приемливо. Приемливо?

Все пак решавам да погледна телефона. Две пропуснати повиквания. От баща ми. Едва ли е важно, ще му звънна утре. Какво да правя с тъпата рана сега?