Преди еврото: Израелски шекел

Е как така Израел? Ами така - Израел, подобно на Кипър, Азербайджан и Армения не се намира в Европа, но участва в Евровизия и европейските турнири по всички спортове, че даже и понякога ги печели, така че защо не? Когато на света останат само 3 мегавалути - долара, юана и еврото, за хитрите евреи ще е най-разумно да се присламчат към последната, че да не ги цакат с обменни курсове, като идват да играят по нашите казина.

Израелският шекел всъщност е израелски нов шекел, заменил стария през 1985 г. Означава се със симпатичния символ ₪. Настоящата емисия е от банкноти с номинал 20, 50, 100 и 200 шекела, като от доста време се отлага пускането на 500 (което е необяснимо, при положение, че биха се равнявали на някакви си 100 евро, а цените в Израел са ей такива), и е втора по ред. Портретите и мотивите върху купюрите са идентични с първата, но има една съществена разлика - изображенията са разположени вертикално. Един вид, ако при арабите всичко е наобратно, при евреите е наобратно и половина.

Портретът на банкнотата от 20 шекела е на Моше Шарет (1894 - 1965), втори министър-председател на независимата държава, заемал поста за малко по-малко от 2 години между двата мандата на Давид Бен-Гурион. Моше е роден в Херсон, Русия, сега Украйна, но още когато е малък, семейството му се мести в Палестина, тогава в Османската империя, а през 1910 - в Яфо (от там идва и името на кръчма При Яфата). По онова време еврейското население на Яфо решава да основе нов град в непосредствена близост и го кръщава Тел Авив, заглавието на иврит на утопичния роман от бащата на ционизма Теодор Херцел, означаващо буквално пролетна могила, но издаден на немски с доста по-ясното Старата нова земя. Леко се отклоних, но биографията на Шарет може да си я представиш сам.

Впрочем, дизайнът на банкнотите, с пикселизираните образи и фон на райета, може да ти се струва леко странен и размазан на картинките, но на живо е доста приятен и свеж.

Шмуел Йосиф Агнон (1888 – 1970) е единственият от серията, който не е държавник, а писател. Роден като Шмуел Йосеф Халеви Чачкеш в Бучач, тогава Австро-Унгария, сега отново Украйна, през 1924 г. взема разумното решение да приеме псевдонима си Агнон за официална фамилия. Шмуел получава Нобеловата награда за литература през 1966 г. (заедно с поетесата Нели Закс) за "дълбоко характерното му творчество с мотиви от живота на еврейския народ".

Ицхак Бен-Цви (1884 – 1963) e вторият президент на Израел (първият е Хаим Вайцман, ако се чудиш), заемал поста от 1952 г. до смъртта си. Роден в Полтава, Русия, сега, да, точно така, Украйна, Ицхак е сред организаторите на първия Ционистки конгрес през 1897 г. Въобще, възходът на ционизма в западните райони на Руската империя не е случаен, предвид голямото еврейско население и редовните погроми срещу него (евреите, разбира се, са виновни за всичко - атентата срещу цар Александър II, ритуалните убийства на деца, потъването на Титаник и прочее дъра-бъра). Самият Бен-Цви, също като Шарет и Бен-Гурион, се мести в Яфо в началото на века, също като тях двамата, учи в Истанбулския иниверситет и, също като тях, служи в Британската армия по време на Втората Световна война. Обаче е едва номер 181 в анкетата за най-велики израелци (Бенямин Нетаняху например е осемнайсти, а Еял Беркович - деветдесет и четвърти).

Президентският пост на Бен-Цви е наследен (добре де, не точно наследен, а избран след гласуване в кнесета) от Залман Шазар (1889 - 1974), който освен политик е и поет, но не мога да ти изрецитирам нищо негово, извинявай.

Това е и краят на серията. Може би дори буквално, защото миналата година Израелската централна банка обяви конкурс за дизайн на нова емисия шекели, на които се очаква да бъдат изобразени вече споменатите тук Бен-Гурион и Херцел, както и Менахем Бегин и Ицхак Рабин. От една страна оценявам придържането към личности с принос за изграждането на младата държава, без да се "придърпват" известни евреи, част от обществата и културите на други страни. От друга някак ми се щеше да се разходим из богатата и шарена история на този народ. Както и да е, може би някой друг път.

За финал две парични връзки, несвързани (оф, започнах навсякъде вместо з да пиша ц) с Израел: Фейсбук галерия с българските банконти от 1885 г. до наши дни (може би първо ще видиш Симеончо, но по-интересна е еволюцията от аграрни към индустриални реверси на соц-левовете) и една чудесна, макар и очевидно копирана от тук ;-), рекламна книжка за Алпари.

П. С. Не, че е много вероятно, но опасност винаги има, затова ще предупредя - целта на този постинг не е да повдига каквито и да е въпроси за съществуването на държавата Израел или други близкоизточни проблеми. Ще се радвам на всякакви коментари, които също не го правят.

Опиумни войни

Опиум се нарича сокът, отделян от чашките на цвета на опиевия мак. Съдържа над 20 алкалоида, включително кодеин, тебаин и морфин, като от него се синтезира и хероин. Най-изявеното му действие е на болкоуспокояващо, но има редица странични ефекти, като страхово безпокойство, силна зависмост и влечение към наркотика, безсъние, изпотяване, раздразнителност, забавяне на сърдечната дейност, проблеми с дишането. Понастоящем най-големите макови плантации са в т. нар. Златен полумесец (Иран, Афганистан, Пакистан) и Златен триъгълник в Индокитай. В миналото се е отглеждал и на Балканите, затова в герба на Република Македония присъства чашка на опиев мак. В Азия традиционно се пуши, но може да се инжектира или приготвя като чай. Макар в момента да е предимно суровина за производството на в пъти по-силния хероин, опиумът остава в историята като наркотика, успял да сломи цяла една империя.

А заглавието е буквално - става дума за няколко въоръжени конфликта между Китай и Великобритания от средата на 19. век. След установяването на Кантонската система в средата на 18. век търговията между Китай и Запада е силно небалансирана - докато консумацията на чай и други азиатски стоки в Европа и Великобритания расте, китайците не се интересуват от вноса на кой знае какво и предпочитат разплащания изцяло в сребро. Горе-долу по същото време Британската източноиндийска компания (най-страховитата фирма в световната история - нещо като Майкрософт, Шел и Кока-Кола наедно, но със собствени флот и армия) установява контрол над Бенгал, с което монополизира производството и търговията с опиум в Азия. Политиката на Източноиндийска компания в Индия през следващите години е умопомрачителна - данъкът върху земята се увеличава до 50% от стойността на реколтата, а оризът постепенно е изместен от насаждения на опиев мак и индигофера, които са много по-печеливши за британците. Резултатът е големият Бенгалски глад от 1770 г. и смъртта на 10 милиона души, или 1/3 от населението на провинцията. Всъщност Източноиндийската компания е намерила начин да обърне търговския баланс с Китай в полза на Великобритания. Опиумът е популярен в Китай най-късно от 15. век, приоритет на по-заможните и със славата на средство, удължаващо сексуалната издръжливост на мъжа (за да не стане "приключваме преди да сме започнали", както казва Илиан Илиев). Забрани за продажбата и търговията му са правени нееднократно, но англичаните не се свенят да използват различни схеми за контрабанда - така в края на века количеството на бенгалски опиум, внасян от британците в Китай, нараства от 200 до 1000 сандъка (всеки по около 60 кг) годишно, към 1820 г. стига 5000 сандъка, а в годините непосредствено преди конфликта - над 20 хиляди.

През 1839 г. император Даогуан изпраща Лин Цесю в Кантон (днешен Гуанджоу) със задачата да се справи с нелегалната търговия - наказанието за контрабанда става смърт, Лин организира различни акции и кампании, арестувани са над 1600 души. Водният път към града е блокиран, докато чуждестранните търговци не предадат всичкия си опиум на Лин - 20 хиляди сандъка, които той с удоволствие изсипва в морето. Губернаторът дори пише писмо до кралица Виктория, в което донякъде наивно, но безкрайно логично я пита, защо, след като в нейната страна опиумът е забранен, британците толкова държат да го продават на китайците. Писмото не стига до кралицата, но в Британския парламент един млад депутат - Уилям Юарт Гладстон (да, същият, на когото е кръстена софийската улица) казва за последвалите събития, че "едва ли има друга по-несправедлива война, война, която неизбежно ще покрие страната ни с постоянен позор".

Войните са две - Първа англо-китайска война (1839 – 1842) и Втора китайска война (1856 - 1860) - и двата пъти британците разпердушинват превъзхождащата ги многократно по численост китайска армия, като втория път, заедно със съюзниците си от Франция, не се задоволяват с това да вършеят из провинция Гуандун, а продължават на север към Пекин. Император Сиенфън бяга от града (изпада в депресия и умира малко след това), докато окупаторите благородно избират да опожарят Летния дворец вместо целия Забранен град. Условията на мирните договори включват отваряне на все повече пристанища за международна търговия, огромни репарации, териториални загуби, като например сдаването на Хонг Конг през 1841 г., все по-голяма либерализация на опиума, както и унизителни клаузи, като правото на англичаните, извършили престъпления в Китай, да бъдат съдени по британски закони и от британски съд.

В края на 19. век и началото на 20. около 1/4 от населението на страната е зависимо от наркотика. Следствията - глад, бедност, политическа нестабилност и редовни въстания. Демографският ръст, с който толкова обичаме да свързваме Китай, на практика спира в последните години от управлението на династията Цин. Опиумът вижда сметката на повече китайци, отколкото Културната революция на Мао и политиката едно семейство – едно дете. В интерес на истината от началото на 20. век и местните власти и британците се опитват да ограничат употребата на наркотика, с променлив успех (не, че англичаните внезапно са станали по-морални - те така или иначе контролират митниците, а и нямат изгода от нация, която дреме дрогирана, вместо да копае плантациите с ориз и чай, и се пробужда, само когато трябва да се разбунтува за нещо). Едва комунистите се справят с проблема окончателно. Там, където има китайски емигранти, се появяват местенца за консумация на опиум - в Европа и най-вече на Западния бряг на САЩ. Тъй като там това продължава да е незаконно, а и защото си е гнусен навик, местенцата са известни като опиумни бърлоги - представи си нещо средно между мазето на Юсуф от Генезис и произволно българско кафене от преди няколко месеца (или просто виж снимката горе). Успехът на опиума е не защото той е силен, напротив - защото е сравнително слаб, социално интегрируем наркотик.

Поздравления за това, че си стигнал дотук. Тук е най-важното - причината да пиша този текст изобщо. Опиумните войни по същество са първият сериозен конфликт за пазари. Апокалиптичните сценарии за нашия свят неизменно включват войни за ресурси. Истината е обаче, че съвремието ни предлага почти неизменно конфликти (в т. ч. дипломацията като продължение на войната с други средства, знаеш лафа) за пазари - от цигарения лобизъм, шистовия газ и АЕЦ Белене до АКТА и разнобоя относно гражданската война в Сирия. И начинът, по който ще се справяме с тях като общество, ще определи къде ще се намираме, колко ще сме силни и докъде ще я докараме.

Лого ревю: ЕЕ, Ю Ес Ей Тудей, Ибей

Започвам с един дългоочакван ребрандинг на телеком. И то не М-Тел, чието евентуално ново лого си е супер, ама всички ще се изредят се изредиха да го плюят.

Преди две години Франс Телеком и Дойче Телеком взеха донякъде странното от маркетингова гледна точка, но със сигурност с желязна бизнес логика решение да слеят дейностите си във Великобритания. По-рано тази седмица беше анонсиран стартът на 4G мрежата и новият бранд на компанията, функционирала до този момент под временното име Евритинг Евриуер - ЕЕ, дело на Улф Олинс, агенцията зад противоречивото лого на Олимпийските игри в Лондон. Така, какво правиш, когато имаш толкова силни и познаваеми брандове като Ориндж и Т-Мобайл, които отгоре на всичко на практика притежават цели цветове? Опитваш се да запазиш част от стойностите и на двата? Не, разбира се, точно обратното. На пръв поглед обаче резултатът е странен и всичко - цветовете, къстъм шрифта акцентите в кампанията - са сбъркани. Но. Визуалната и комуникационна среда във Великобритания е толкова пренаситена, дет' се вика - всичко вече е правено. В известен смисъл нямаш никакъв друг полезен ход от това да си драстично различен. Е, ще видим, а ЕЕ все още обясняват в Туитър, как им се произнася името.

Парат, не се барат! Така де... продължавам с две пресни лога, представени буквално преди часове (но пък най-спорен може да се окаже начинът, по който ги транслитерирам). Едва ли има начин да не познаваш Ибей, дори никога да не си се пробвал в платформата за онлайн търговия. Ама, като те гледам имаш компютър, ползваш интернет и явно в този момент четеш блог, така че ще направя смелото предположение, че познаваш отлично логото на Ибей. Старото лого. Което може би имаше много кусури, но пък беше отлично разпознаваемо. Новото е елегантно, изчистено, но изглежда най-вече като пропусната възможност. Жалко.

Улф Олинс са отговорни и за този редизайн. Клиентът е Ю Ес Ей Тудей, представител на рядката в САЩ порода национален всекидневник. Основан преди 30 години, вестникът се списва в стил, много по-четим и лесен за смилане от другите в категорията, при това без да изжълтява. Новата глава е пределно минималистична - едър цианов кръг и приятно кърннато име във Футура (за разлика от сбития надпис на старото лого), свеж дизайн на страниците (новият сайт и приложенията ще са на линия от уикенда) и разделите. Да, неизбежно е да се сетиш за Евронюз, но това му е проблемът на минимализма. С две думи: 1. харесва 2. ми.

Впрочем, имаш ли идея, каква е тази мания ® да се заменя с ™ - и Ибей, и Ю Ес Ей Тудей са го направили?

Пътят

Пътят между Рипол и Естана е стръмен и странно спокоен. Отпуснал съм се на мястото до шофьора, с глава облегната на колана и лице на сантиметри от стъклото на вратата. Радиото е заглъхнало с продължително пращене преди няколко минути. Кучето на задната седалка се е кротнало не знам даже кога, след като в началото на пътуването скачаше превъзбудено от единия прозорец на другия и ръфаше с доволно ръмжене купчината испански вестници, които бях награбил от фоайето на хотела в Барселона. Шосето е тясно, но равно, каменните къщи край него се появяват все по-нарядко и само безгрижно профучаващите от време на време местни коли смущават, или по-скоро отмерват ритмично, планинския покой.

Каменно сивите сипеи и пожълтелите поляни очакват ранния есенен залез. Една от онези красоти, които забравяш веднага след като отминат. Разплаквам се. Само за няколко секунди. Перфектният кинематографичен катарзис на главния герой, неразбран за никого, многозначителен и лишен от смисъл за всеки друг, десетсекунден неподвижен кадър през мръсното стъкло върху набръчканото му черно лице, тишина, край. Заравям се в жабката и изваждам надраскан диск без надписи... оказват се неподходящо весели френски шансони. Аз съм перфектният пътник на мястото до шофьора.