Чай и футбол

Ако пишех толкова вдъхновяващо, колкото ми се ще, след прочитането на този текст щеше да се очаква да изгледаш мача с Уелс (да, толкова главозамайващо вдъхновяващо!) в някоя крайбрежна кръчма, сърбайки кротко Ърл Грей на Липтън. Но не пиша така добре, така че можеш да си отдъхнеш от внезапно сполетялата те опасност и да дочетеш постинга.

Томас Липтън е роден в Глазгоу през 1848 г. На 22-годишна възраст (след като е бачкал една дузина работи в Америка) поема семейната бакалия на Краун стрийт в гетото на града Горбалс, а да края на 80-те вече притежава търговска империя от над 300 магазина в цяла Великобритания. По това време се запознава с Джеймс Тейлър - човекът, който пръв започва да отглежда чай в Цейлон (днешна Шри Ланка), договаря се да купува директно от него и така, заобикаляйки посредниците, сваля крайната цена до безпрецедентни нива. Стига толкова със скучната част за това, как се става милионер.

Освен предприемач, Томас е запален спортист. Голямата му страст е ветроходството, страст, която споделя на чаша чай (с малко уиски вътре) с крал Едуард VII и крал Джордж V. Между 1899 и 1930 г. Липтън се пробва цели 5 пъти в Америкас къп - най-престижната регата в света и се проваля при всичките си опити. Въпреки това милионерът си печели славата на "най-веселия губещ" сред останалите участници. Няколко седмици след последната регата Томас получава писмо, че най-накрая е приет за член на Кралското яхтено дружество, чийто врати са останали затворени за него в продължение на 30 години заради неблагородническия му произход и въпреки приятелството му с кралското семейство. Липтън умира на следващата година без да е имал възможност да се чекне нито веднъж във Форскуер от дружеството.

От заглавието на постинга може би си се досетил, че в него ще ти говоря и за футбол. Е, този момент дойде. След първата Олимпиада, на която се играе футбол, през 1908 г. Томас Липтън решава да организира турнир за най-добър клубен отбор в света. И докато Германия, Швейцария и Италия откликват, изпращайки най-добрите си представители - Щутгартер Шпортфройнде, Винтертур и сборен отбор на Торино (от играчи на Ювентус и Торино, които малко преди това пък са се разцепили), Футболната асоциация на Англия отговаря да не ги занимават с глупости. Така за представител на родината на футбола е избран аматьорският Уест Окланд, съставен предимно от миньори от северната част на страната (мъжки момчета - като перничани, ама без гоуфове). Защо точно миньорите от Уест Окланд не е ясно - най-интересната (и абсурдна) версия е, че Липтън е оставил бележка на секретарката си да се свърже с WA, имайки предвид Уулич Арсенал, ама тъпата кокошка объркала отборите.

На 11. април 1909 г. се провеждат полуфиналите на първото неофициално Световно първенство по футбол. В първия мач северняците тресват неочаквано Щутгарт с 2:0 (голове на Уитингтън и Дикинсън), а във втория Винтертур още по-неочаквано обръща единайсеторката на Торино с 2:1. На финала следващия ден, докато швейцарците още решат мустаци и приглаждат вратовръзки, Уест Окланд им шибва два гола (Роб Джоунс в 6. и Джок Джоунс в 8. минута) и печели титлата.

Две години по-късно отново в Италия се провежда втори турнир - този път домакините се пускат с 2 отбора - Юве и Торино, Уест Окланд защитава титлата си, а четвъртият участник е Цюрих. Именно тях бият шампионите в полуфинала - отново с 2:0, Юве пък взема другия мач, а историята не помни точния резултат. Във финала на 17. април Уест Окланд печели със стандартното 2:0 италианците повеждат и ядосват миньорите, които зашиват цели 6 парцала във вратата на безпомощния Умберто Пенано, който отчаяно скубе къдрици, къса ръкавели и псува на баща (щото да се псува на майка е невъзпитано и ако го види неговата собствена мамма, ще му скъса топките). По 2 гола вкарват Боб "Дрол" Мур и Фред Дън, Анди Апълби и Джо Рукасъл добавят по един. И понеже на Липтън му е писнало, обявява, че който е спечелил трофея 2 пъти, може да задържи купата за вечни времена. Е, както се оказва, не съвсем вечни - играчите на Уест Окланд са задлъжнели покрай пътуването си до Европа и спешно трябва да върнат (очевидно на местната мутра) колосалната сума от 40 паунда. Парите им дава някоя си госпожа Ланчестър, която задържа трофея като залог, докато отборът се закрепи финансово. Което става след 50 години - през 60-те представители на клуба откриват бабичката в Ливърпул, а дъртата чанта успява да изкрънка 100 паунда за да върне купата. Която е изложена в работническия клуб в Уест Окланд до 1994 г., когато е открадната и сега местните се гордеят с нейно копие.

Всъщност на Томас съвсем не му е писнало от футбол - през 1905 той е дарил купа, за която да спорят националните отбори на Аржентина и Уругвай, които доминират футбола в Южна Америка преди Втората световна война и появата на бразилското жого бонито. Мачовете за Копа Липтън се провеждат ежегодно до 1929 г. и на 6-7 години след това, като последните две издания са през 1976 и 1992 г. Победителят се определя в един сблъсък, който се провежда на терена на носителя, а при равен резултат купата отнасят гостите. Аржентина е носител на 18 титли, Уругвай - на 11, а правилото за равния влиза в сила 11 пъти, вкл. и при последния мач, в който аржентинците врътват 0:0 на стадион Сентенарио в Монтевидео. Любопитно е, че паралелно с Копа Липтън и при същите правила двата национални отбора играят и за Копа Нютън - там трофеите са 17 на 10 за Аржентина, като за последно са играли през 1976 г.