Усмихваш ли се?

Усмихваш ли се, когато много те боли? Онази странна социална функция на мозъка ти, целяща да успокои хората около теб, че всичко е наред. Но, разбира се, не можеш да ги заблудиш, защото те чуват стоновете ти? И тихичко те мразят за това. А ти не съвсем тихичко се проклинаш за това, което им причиняваш.

Удряш ли с всичка сила гърдите си или стомаха си, само за да изгониш болката от главата си и да я преместиш там. Там, където можеш да видиш от какво страдаш, където ще имаш рана, която не се срамуваш да покажеш, където може да се намери някой, който да излекува болката ти. Но тя си остава в главата и само от време на време те хваща за гърлото, колкото да спре дъха ти за минута и да ти припомни, че си жив, само за да страдаш.

Не знам откъде идва заблудата, че надеждата е двигател, сила. Не, надеждата е сцеплението ти със земята - това, което те държи здравно на нея и по правия път, това, което ти позволява да се наведеш, когато някой посегне да те удари, и да се затичаш, щом усетиш, че отчаянието бяга подир теб. Тя е котвата на малката ти жълта лодка, която пречи на бурята да я отнесе в морето на хаоса. Но когато надеждата си отиде, това става толкова рязко и внезапно, че колкото и да се правиш на силен и непоколебим, те унищожава. Защото със себе си тя взима всичко, което си бил и оставя само крехкия и изведнъж лишен от смисъл твой доскорошен приносител - олекналото с няколкото най-тежки грама тяло.

Бил ли си толкова слаб, че това тяло изключва сетивата ти - слуха, допира, зрението - само за да пази разума и плътта ти? Толкова слаб, че когато падаш, не го правиш защото нямаш сили да останеш прав, а защото просто искаш да усетиш, че под теб има земя - твърда и здрава, каквато трябва да бъде.

Няма извод. Извинявай, утре ще напиша нещо по-весело.