Лудата с количката

Във всеки квартал си има постоянно присъствие. Възрастният мъж, който постоянно прави нещо по колата си, може да няма защо, само за да не е с жена си, продавачката в гаражния магазин за секънд хенд, пушеща на пейката до входа, чичовците, пиещи на масата под асмата на двора на една от малкото останали къщи, със занемарената барака, където някога са се продавали безалкохолно и бира, лудата с немита коса, обикаляща улиците. Те са там винаги, когато минеш, правят същото, което помниш, че са правили преди години.

Не бях се появявал в стария квартал от много време, може би 2-3 години, но миналата седмица трябваше да мина оттам да нагледам апартамента. Всичко си беше същото, може би малко по-мръсно от преди, там си бяха и хората от постоянното присъствие. Почти всички де. Никога не съм се интересувал от човешките истории, още по-малко от историите на хора, които не са ми близки или пък хора, чиито истории не са предназначени за всички. Но сега ми се наложи да чуя нейната.

Количката, с която обикаляше, беше празна - била е на детето й, което загубила едва 2-годишно отдавна. Със закачена на дръжките чанта, от която се подава бебешко шише, вестник, с чадърче лятото, дъждобран, когато вали, и одеялце, ако е студено. Анелия беше на около 40, с изморено луничаво лице, права кестенява коса с няколко бели косъма, прилично облечена, макар и без да изглежда чисто. Не помня да имаше мъж, вероятно я беше напуснал, след като се е побъркала, не работеше, но и не изглежда да имаше нужда от много пари. Клатушкаше количката назад-напред, когато спираше на едно място, и от време на време шъшкаше към невидимото бебе. Заговаряше се често със съседките, дискутираха сериали, козметика, цени и каквото друго обикновено си говорят жените. Те я приемаха, макар и различно - ако темата стигнеше до сина й, повечето си замълчаваха, гледаха спокойно да сменят темата, но имаше и такива, които избухваха й казваха да спре да с тоя цирк, да отиде се лекува.

Беше придобила клошарски начин на живот, беше на улицата по цял ден и нощ, мисля, че проверяваше и кофите. И така, докато не я изнасилили. Била много зле, прекарала няколко седмици, може би дори месеци по болниците.

И се оправила. Спряла да разхожда количката, задържала се повече време вкъщи, започнала да се поддържа, взела си котка (само една), включвала се по-рядко и лаконично в комшийските разговори. Един вид, това нещастие й помогнало да си реши проблемите, да започне да води нормален живот. Съседите изглеждаха доволни от развръзката, но изглежда, за всеки случай, гледаха да не споменават детето й пред нея.

Сигурно не знаеха, че редовно се чува с него по Скайп.