Мария Хамилтън е наследница на шотландския клан Хамилтън и Томас Хамилтън, емигрирал в Русия по времето на цар Иван Грозни, придворна дама на императрица Катерина I, но и любовница (или по-скоро една от любовниците) на Петър I Велики. След като царят охладнява към нея прочулата се с красотата си Мери залюбва ординареца Иван Орлов. Когато последният сгафва пред Петър, излизат наяве и престъпленията на госпожица Хамилтън - два аборта и едно убийство на новородено бебе, както и кражби на скъпоценности от Катерина, за които е осъдена на смърт.
Присъдата е изпълнена на 14. март 1719 година чрез обезглавяване на Троицкия площад в Санкт Петербург. Петър вдига отсечената глава и разказва изчерпателно на присъстващите за анатомията, демонстрирайки нагледно вътрешните органи, през които е минал меча. След това целува за последно изстиналите устни и я захвърля на земята.
Любопитно е, че Мери Хамилтън е и герой в популярна балада, в която обаче действието на драмата се пренася в шотландския кралски двор. Не ми е за това думата обаче.
Реформите, проведени от Петър I, могат да го причислят към владетелите от епохата на Просвещението. Това, разбира се, няма как да е пълноценна истина, просто защото тогава Русия все още тъне в Средните векове, а на запад обществото е формирано от Ренесанса и Реформацията. Русия, може би само донякъде, излиза от Средновековието чак след отмяната на крепостничеството в края на 19. век. И това в немалка степен я обяснява като държава и нация (че и онази прословута "душевност") в последвалите години, чак до днес.
Човекът е поставен в центъра на Вселената от Ренесанса. Човекът е способен на всичко, човекът може всичко, всичко е заради човека, за всичко е виновен човекът. А колко по-лесно е било през Средновековието - хубавото се случва по "Божията воля", за лошото, дори най-лошото се повдигат рамене, "щом Господ е пожелал така". Ренесансът ражда великия човек, съмняващия се, единствения, мислещия, всезнаещия, страхуващия се, задаващия въпроси, можещия, учещия, недоволния човек, онзи, който си мисли, че може да промени хода на мача, ако застане на точно определено място на дивана си, човека с безкраен стремеж към непостижимото. Ренесансът е виновен за небогоугодния човек.
Кому е нужно да постигнеш нещо в живота, защо ти е да оставяш следа? Постижението е илюзорно, следата - нищо повече от диругата, оставяна от охлюва, ако ще и по-трайна. Култът към успеха е най-благодатната почва за провала.
Иронично, българското общество прескача и Ренесанса, и Просвещението, и други етапи, през които минава западното. Те са някак включени във Възраждането, чието същество обаче е различно - то принадлежи към вълната национални движения, заляла следнаполеонова Европа. Означава ли това, че сме пощадени от свръх-аза и благословени с примирението?
По време на Световното някой беше направил клипче, в което бразилските футболисти бяха изтрити от кадрите с полуфиналната загуба от Германия и изглеждаше така все едно немците вкарват головете си абсолютно сами на терена. Ще ми се някой да направи и клипче с човешкото съзидание и разрушение на Земята, но без хората, и да го качи в Ютюб.
Електронното табло е закачено на Г-образна тръба с кръгъл профил. Самата тръба е инсталирана върху циментова платформа посредством 4 едри болта, стърчащи с поне 6-7 сантиметра отгоре. Не вярвам трафикът около основата на таблото да е кой знае колко голям, но условия за наранявания на минувачите си има сериозни. 
Естетическото решение за стойка от бяла тръба на фона на черното табло, дизайна на навесите на спирките и дизайна на статичните табели на градския транспорт просто буди недоумение. Друго на ръка е, че стойките изобщо не са пригодни за инсталация на електронно табло - то е прикрепено с помощта на 5 парчета винкел, заварени допълнително за тръбата, а захранващият кабел е оставен открит. Ако приемем, че никой няма да го клъцне или отскубне (все пак говорим за градска среда), до няколко месеца природните стихии ще му видят сметката по най-естествен начин.
Да не забравяме и задължителната хартиена лепенка, осведомяваща ни за финансирането на проекта. Апропо, проекта и финансирането му - става дума за едни 2.4 милиона лева, дадени в конкурс с един кандидат. Или едни 4000 за всяко едно от таблата. В крайна сметка София получи грозни, за сметка на това некачествени и скъпи съоръжения. Ами, браво. 
