Мементо
Дядо умря в средата на февруари. Баща ми се обади: Вкъщи ли си? Дядо ти почина, още вчера, утре го погребваме. Да не идвате, ние ще дойдем за рождения ден на Ема. Да, добре, да.
Дядо беше обикновен селски човек, не говорех много с него. Как е по София? Ами, нормално. Беше загубил 3 пръста на дясната си ръка при някакъв инцидент с машина преди много време. Беше стар, до последно здрав, като изключим всичките болести, които се трупат с възрастта. Не е като да не го очакваш, напротив, но. С баба винаги съм си говорел повече - разказвала ми е истории, смешки, споделяла е. Притеснявам се за нея, а не трябва - на село нещата са малко по-различни, хората си помагат, много са вече също сами.
Като дете прекарвах повечето уикенди и цялата лятна ваканция - 3 месеца без 2 седмици на море (най-често в Несебър) - в селото, където живеят родителите на баща ми. От входната врата на до къщата се стига по тясна пътечка, не повече от 30-40 сантиметра широка. Ако носиш нещо си досущ въжеиграч, опитвайки да избегнеш висящите от асмата над нея лозички. Всъщност вляво първо е отклонението към външната тоалетна, а около пътеката растат ягоди. Винаги са ми били подозрителни тия ягоди. Вдясно, до оградата първо е ред с малини, после няколко реда лози, после малко домати, краставици и накрая са цветята на баба, много, красиви цветя, особено лалетата напролет. Там някъде е герана, имаше и огромна круша, но я отсякоха. Когато бях съвсем малък търчах между лозята издокаран в абсурдно червени пластмасови щит, шлем и меч. В основната къща - право срещу входа, на 4-5 стъпала височина не живееше никой. Най-скучната беше спалнята на родителите ми. После идва задната стая с прозорче към двора на съседите, легло, красив стар бюфет и едно шкафче, вградено в ниша в стената. Там още са писмата на непознато съветско другарче до баща ми, ужасно красиви, албуми с пожълтели малки снимки с вълнисти ръбчета на отдавна умрели и забравени хора и други съкровища. Третата беше нещо като хол с осемдесетарска секция, но и великолепна по-стара гарнитура от разтягащ се диван и две кресла с лакирани дървени подлакътници и тапицерия от груб оранжев плат. Живее се в долните 3 стаи: първо пищника - нещо като студено антре с входа към мазата под основната къща (с въртящ се бакелитен ключ за лампата, несменян от 40 години поне), където има хладилник и диван, който вместо облегалка има витрина, от него се влиза в основната стая с масата за хранене, мивка, бял бюфет, малка печка за готвене, легло, на което спях аз, телевизор и радиоточка, там е вратата за банята, накрая е стаята, където спяха баба и дядо. Зелен дървен таван с кукички, на които зиме се опъва простор, а и стават да се пусне конец с халва. Варосани бели стени - няма нищо по неприятно от това да одраскаш варосана стена с нокът. По-късно аз се преместих в холчето горе - лятото си взимах там едно малко телевизорче от Плевен, куча марка, със стъкло пред екрана. Гледах Днес по Ефир 2 и късния сериал после без старците да ми хъркат.
Има още две стаи долу, в които се влиза директно от двора - мъжката, чийто кръстник е 3-4-годишния Пламен и в която дядо спеше и слушаше розовия си транзистор следобед, а през лятото се превръща в кухня, и битовата, в която е колекцията на баба от чинийки и чашки с битови декорции, шарени черги и миндери. Между тях - пещта, която се палеше общо взето два пъти - по Гергьовден за агнешко и когато се колеше прасето. Там някъде е и стълбата към призрачния таван с голям съндък стари броеве на Паралели и Космос. Следват стопанските постройки и двора за животните - преди имаше кокошки, прасета, овце, магаре, козички, крави, глупави пуйки, от всичко по малко. Първоначално и гъски, ама после ги махнаха. Гъските на село са малко особено животно - притежаваш 5-6, които цял ден обикалят свободно по улиците и поляните, а вечер се прибират. Да де, ама с времето хората станаха по-крадливи, по-озлобени и опасността гъските ти да не се приберат стана по-осезаема. Пиленцата се излюпваха в една машинка - голяма кутия с нагреватели, която стоеше върху шивашката машина на баба. Шивашката машина, някаква китайска или японска, пък се прибираше така, че отгоре да става равно като маса, когато не се ползва. Държал ли си пиленце, чието пухче току-що е изсъхнало? А карал ли си каруца? Щото аз съм - празна трака и друса ужасяващо, сигурно няма селянин без хемороиди, хаха, точно обратно обаче е усещането на върха на натоварената огромна купчина люцерна, някъде на 2 метра над земята. В края на стопанския двор имаше хамбар и гараж, в който стоеше голямата дърводелска маса на дядо с всякакви уреди за мъчения (ако искаш да измъчваш някого де).
Ласи се казваше кучето ми - малко, можеш да го вземеш за лисица. Беше мъжко обаче, заради някакво недоразумение получи това име и си му остана. Голям разбойник, сигурен съм, че беше минал всички селски кучки. Остаря и един ден изчезна. Умно, адски умно животинче, не искаше да умира вкъщи. После имаше и други кучета, но никога като него.
Сигурно през повечето време съм скучаел, има логика, но през лятото имаше доста деца. Имаше едно момиче в къщата от другата страна на улицата, но с него се загубихме рано. Пак в друга къща на нашата улица си идваха брат и сестра. У тях видях за пръв път телевизор с дистанционно - малък, руски, а дистанционното имаше 2-3 копчета и беше с кабел. Абе, техника в минало време. По едно време техните взеха кръчмата, наречена 25-ият, защото се намира точно по средата на пътя между Плевен и Левски. Пиехме Кока-кола в двора й и ритахме топка (странно, но не се сещам за някакви други лакомства от онова време, само Ципирипи - сръбска плочка шоколад с лешников крем). Иначе преди това в кръчмата висяха селските пияници и смучеха вино с лимонада. Споменах нашата улица - покрита с набит бял чакъл, много стабилна настилка, ако няма много автомобилен трафик, разбира се. По нея, от другата страна на шосето, което води към центъра, малко преди края на селото (където е къщата на бившия депутат Драгомир Драганов, под нея пък е чешмата, където пояха овцете, а после сметището) беше къщата, където си идваха най-добрите ми приятели от онова време. Към компанията принадлежаха няколко човека: двама братя - единият на моя възраст, другият - 5-6 години по-малък, местно хлапе от малките, брат и сестра циганчета - момичето беше по-голямото, още едно от големите момичета. Та това, последното, май ми се пада първата пуберска любов - една такава смугла (ноут ту селф: да гугълна какво значи тази дума), с верижка на глезена, абе... В селото имаше една постройка, приличаща на казармен стол, ако можеш да си го представиш - просто голяма зала с кухня, в която се правеха сватби и евентуално други тържества. В двора й имаше фонтан, който май никога не беше работил. Една вечер докато се дуелирахме с нея аз, нали отстъпвайки назад като кавалер, се спънах в парапета на фонтана и се изтресох право назад, на десетина сантиметра от постамента в средата му - прас тила! Не знам как не съм си смазал главата. Е, не отстъпвайте на жени. Често играехме на направи-си-сам Суботео - капачки от бира, в които слагаш хартиени кръгчета с имената на футболистите и с нарисувани знамена или клубни цветове. Вратарите бяха с дръжчици. По-малкият брат ми викаше Дзенга, ама му се дразнех, щото нямаше по-тъп вратар от Дзенга. Ритахме и на живо - няколко пъти и в двора на Логопедическото училище с други деца, изкарващи ваканцията си на село. В Логопедическото училище навремето наистина имаше специалисти, идваха хора да търсят помощ за децата си, ама по-късно си се превърна в дом за сираци и изоставени деца.
До нашата имаше къща с нетипично малък двор, всъщност старата на прадядо ми, която беше продал на един турчин - Зинко. В началото на демокрацията Зинко се опита да направи кръчма в пристройката към улицата, не мисля, че издържа много - максимум година, но шарените надписис с шаблон още стоят по стъклата. Имаша два сина, доста по-големи от мен, които после с майка си се изнесоха в друга къща, и двамата много дебели (а преди няколко години се возих заедно с тях двамата на задната седалка на Опела на баща ми, питаш ли ме). По-малкият, Кудрет, ми викаше Пламен Гетов, когато ритах на улицата, него по време на Възродителния пък го прекръстиха Детелин.
Първото ми колело беше Школник, после ми купиха Балканче - зелено, със седалка с облегалка. Обикаляхме навсякъде - парка с порутената селската църква, до нея басейн, който работи няколко лета, но на който не отидох, селскостопанското летище, останките от стадион, гробищата - истинските и тези на машини, близките язовирчета. На центъра имаше общ магазин, бръснарница, хоремаг, сладкарница, автобусна спирка, поща, площадче с пейки и голямо червено читалище, в което навремето са се прожектирали филми, но аз хванах само библиотеката. Помня и една лавка със сладки неща, където продавачът беше сляп, но това като съвсем малък - явно е умрял човекът. Леко встрани и надолу беше фурната. Когато човек си купуваше два хляба, единият винаги беше от предишния ден. Первазът на отвора, през който се подава хляба, беше протъркан в дъговидна форма към средата от хилядите самуни, които минаваха по него. Разбира се, по-старият от двата се изяждаше първи, а пресният оставаше за следващия ден, когато вече беше също вчерашен. Днес църквата е оправена, а басейна пустее, на центъра всичко изглежда постарому. Напролет ще отидем с момичетата да карат колелета, а аз да си взема една бира от хоремага и да седна на пейка на площадчето.
Правихме си палатки в един изоставен, обрасъл с дървета парцел. Зад него беше стопанския двор на кооперацията - към края му беше кабинета на ветеринаря, неприятен човек с жълт мустак, там беше и казанката. Казаните за ракия са магически места - не пия ракия, но за казаните излизам на Орлов мост. Може да бъркам нещо, да съм забравил друго, няма значение.
Прибирах се вечер, малко след стъмване. Не знам защо, но е така, на децата най-много мръсотия се събира точно под коленете. Баба ми пържеше нярязани на шайби картофи картофи в един зелен тиган на едно котлонче пред мъжката стая. Един, два, три тигана пържени картофи. Ако питаш майка ми, ще ти каже, че съм израсъл на картофи и банани, което не е така, много ясно.
Твърде много в този текст е написано в минало време, а още съществува. Доскоро приемах мястото, хората и спомените от село като консервирани, не точно същите като преди, но винаги там. Доскоро поглеждах надясно за да проверя дали се вижда Трабанта на бащата на приятелите ми. Развалянето на тази илюзия е неизбежно. Затова я оставям тук и така.
(Малко снимки от по-отскоро)
Дядо беше обикновен селски човек, не говорех много с него. Как е по София? Ами, нормално. Беше загубил 3 пръста на дясната си ръка при някакъв инцидент с машина преди много време. Беше стар, до последно здрав, като изключим всичките болести, които се трупат с възрастта. Не е като да не го очакваш, напротив, но. С баба винаги съм си говорел повече - разказвала ми е истории, смешки, споделяла е. Притеснявам се за нея, а не трябва - на село нещата са малко по-различни, хората си помагат, много са вече също сами.
Като дете прекарвах повечето уикенди и цялата лятна ваканция - 3 месеца без 2 седмици на море (най-често в Несебър) - в селото, където живеят родителите на баща ми. От входната врата на до къщата се стига по тясна пътечка, не повече от 30-40 сантиметра широка. Ако носиш нещо си досущ въжеиграч, опитвайки да избегнеш висящите от асмата над нея лозички. Всъщност вляво първо е отклонението към външната тоалетна, а около пътеката растат ягоди. Винаги са ми били подозрителни тия ягоди. Вдясно, до оградата първо е ред с малини, после няколко реда лози, после малко домати, краставици и накрая са цветята на баба, много, красиви цветя, особено лалетата напролет. Там някъде е герана, имаше и огромна круша, но я отсякоха. Когато бях съвсем малък търчах между лозята издокаран в абсурдно червени пластмасови щит, шлем и меч. В основната къща - право срещу входа, на 4-5 стъпала височина не живееше никой. Най-скучната беше спалнята на родителите ми. После идва задната стая с прозорче към двора на съседите, легло, красив стар бюфет и едно шкафче, вградено в ниша в стената. Там още са писмата на непознато съветско другарче до баща ми, ужасно красиви, албуми с пожълтели малки снимки с вълнисти ръбчета на отдавна умрели и забравени хора и други съкровища. Третата беше нещо като хол с осемдесетарска секция, но и великолепна по-стара гарнитура от разтягащ се диван и две кресла с лакирани дървени подлакътници и тапицерия от груб оранжев плат. Живее се в долните 3 стаи: първо пищника - нещо като студено антре с входа към мазата под основната къща (с въртящ се бакелитен ключ за лампата, несменян от 40 години поне), където има хладилник и диван, който вместо облегалка има витрина, от него се влиза в основната стая с масата за хранене, мивка, бял бюфет, малка печка за готвене, легло, на което спях аз, телевизор и радиоточка, там е вратата за банята, накрая е стаята, където спяха баба и дядо. Зелен дървен таван с кукички, на които зиме се опъва простор, а и стават да се пусне конец с халва. Варосани бели стени - няма нищо по неприятно от това да одраскаш варосана стена с нокът. По-късно аз се преместих в холчето горе - лятото си взимах там едно малко телевизорче от Плевен, куча марка, със стъкло пред екрана. Гледах Днес по Ефир 2 и късния сериал после без старците да ми хъркат.
Има още две стаи долу, в които се влиза директно от двора - мъжката, чийто кръстник е 3-4-годишния Пламен и в която дядо спеше и слушаше розовия си транзистор следобед, а през лятото се превръща в кухня, и битовата, в която е колекцията на баба от чинийки и чашки с битови декорции, шарени черги и миндери. Между тях - пещта, която се палеше общо взето два пъти - по Гергьовден за агнешко и когато се колеше прасето. Там някъде е и стълбата към призрачния таван с голям съндък стари броеве на Паралели и Космос. Следват стопанските постройки и двора за животните - преди имаше кокошки, прасета, овце, магаре, козички, крави, глупави пуйки, от всичко по малко. Първоначално и гъски, ама после ги махнаха. Гъските на село са малко особено животно - притежаваш 5-6, които цял ден обикалят свободно по улиците и поляните, а вечер се прибират. Да де, ама с времето хората станаха по-крадливи, по-озлобени и опасността гъските ти да не се приберат стана по-осезаема. Пиленцата се излюпваха в една машинка - голяма кутия с нагреватели, която стоеше върху шивашката машина на баба. Шивашката машина, някаква китайска или японска, пък се прибираше така, че отгоре да става равно като маса, когато не се ползва. Държал ли си пиленце, чието пухче току-що е изсъхнало? А карал ли си каруца? Щото аз съм - празна трака и друса ужасяващо, сигурно няма селянин без хемороиди, хаха, точно обратно обаче е усещането на върха на натоварената огромна купчина люцерна, някъде на 2 метра над земята. В края на стопанския двор имаше хамбар и гараж, в който стоеше голямата дърводелска маса на дядо с всякакви уреди за мъчения (ако искаш да измъчваш някого де).
Ласи се казваше кучето ми - малко, можеш да го вземеш за лисица. Беше мъжко обаче, заради някакво недоразумение получи това име и си му остана. Голям разбойник, сигурен съм, че беше минал всички селски кучки. Остаря и един ден изчезна. Умно, адски умно животинче, не искаше да умира вкъщи. После имаше и други кучета, но никога като него.
Сигурно през повечето време съм скучаел, има логика, но през лятото имаше доста деца. Имаше едно момиче в къщата от другата страна на улицата, но с него се загубихме рано. Пак в друга къща на нашата улица си идваха брат и сестра. У тях видях за пръв път телевизор с дистанционно - малък, руски, а дистанционното имаше 2-3 копчета и беше с кабел. Абе, техника в минало време. По едно време техните взеха кръчмата, наречена 25-ият, защото се намира точно по средата на пътя между Плевен и Левски. Пиехме Кока-кола в двора й и ритахме топка (странно, но не се сещам за някакви други лакомства от онова време, само Ципирипи - сръбска плочка шоколад с лешников крем). Иначе преди това в кръчмата висяха селските пияници и смучеха вино с лимонада. Споменах нашата улица - покрита с набит бял чакъл, много стабилна настилка, ако няма много автомобилен трафик, разбира се. По нея, от другата страна на шосето, което води към центъра, малко преди края на селото (където е къщата на бившия депутат Драгомир Драганов, под нея пък е чешмата, където пояха овцете, а после сметището) беше къщата, където си идваха най-добрите ми приятели от онова време. Към компанията принадлежаха няколко човека: двама братя - единият на моя възраст, другият - 5-6 години по-малък, местно хлапе от малките, брат и сестра циганчета - момичето беше по-голямото, още едно от големите момичета. Та това, последното, май ми се пада първата пуберска любов - една такава смугла (ноут ту селф: да гугълна какво значи тази дума), с верижка на глезена, абе... В селото имаше една постройка, приличаща на казармен стол, ако можеш да си го представиш - просто голяма зала с кухня, в която се правеха сватби и евентуално други тържества. В двора й имаше фонтан, който май никога не беше работил. Една вечер докато се дуелирахме с нея аз, нали отстъпвайки назад като кавалер, се спънах в парапета на фонтана и се изтресох право назад, на десетина сантиметра от постамента в средата му - прас тила! Не знам как не съм си смазал главата. Е, не отстъпвайте на жени. Често играехме на направи-си-сам Суботео - капачки от бира, в които слагаш хартиени кръгчета с имената на футболистите и с нарисувани знамена или клубни цветове. Вратарите бяха с дръжчици. По-малкият брат ми викаше Дзенга, ама му се дразнех, щото нямаше по-тъп вратар от Дзенга. Ритахме и на живо - няколко пъти и в двора на Логопедическото училище с други деца, изкарващи ваканцията си на село. В Логопедическото училище навремето наистина имаше специалисти, идваха хора да търсят помощ за децата си, ама по-късно си се превърна в дом за сираци и изоставени деца.
До нашата имаше къща с нетипично малък двор, всъщност старата на прадядо ми, която беше продал на един турчин - Зинко. В началото на демокрацията Зинко се опита да направи кръчма в пристройката към улицата, не мисля, че издържа много - максимум година, но шарените надписис с шаблон още стоят по стъклата. Имаша два сина, доста по-големи от мен, които после с майка си се изнесоха в друга къща, и двамата много дебели (а преди няколко години се возих заедно с тях двамата на задната седалка на Опела на баща ми, питаш ли ме). По-малкият, Кудрет, ми викаше Пламен Гетов, когато ритах на улицата, него по време на Възродителния пък го прекръстиха Детелин.
Първото ми колело беше Школник, после ми купиха Балканче - зелено, със седалка с облегалка. Обикаляхме навсякъде - парка с порутената селската църква, до нея басейн, който работи няколко лета, но на който не отидох, селскостопанското летище, останките от стадион, гробищата - истинските и тези на машини, близките язовирчета. На центъра имаше общ магазин, бръснарница, хоремаг, сладкарница, автобусна спирка, поща, площадче с пейки и голямо червено читалище, в което навремето са се прожектирали филми, но аз хванах само библиотеката. Помня и една лавка със сладки неща, където продавачът беше сляп, но това като съвсем малък - явно е умрял човекът. Леко встрани и надолу беше фурната. Когато човек си купуваше два хляба, единият винаги беше от предишния ден. Первазът на отвора, през който се подава хляба, беше протъркан в дъговидна форма към средата от хилядите самуни, които минаваха по него. Разбира се, по-старият от двата се изяждаше първи, а пресният оставаше за следващия ден, когато вече беше също вчерашен. Днес църквата е оправена, а басейна пустее, на центъра всичко изглежда постарому. Напролет ще отидем с момичетата да карат колелета, а аз да си взема една бира от хоремага и да седна на пейка на площадчето.
Правихме си палатки в един изоставен, обрасъл с дървета парцел. Зад него беше стопанския двор на кооперацията - към края му беше кабинета на ветеринаря, неприятен човек с жълт мустак, там беше и казанката. Казаните за ракия са магически места - не пия ракия, но за казаните излизам на Орлов мост. Може да бъркам нещо, да съм забравил друго, няма значение.
Прибирах се вечер, малко след стъмване. Не знам защо, но е така, на децата най-много мръсотия се събира точно под коленете. Баба ми пържеше нярязани на шайби картофи картофи в един зелен тиган на едно котлонче пред мъжката стая. Един, два, три тигана пържени картофи. Ако питаш майка ми, ще ти каже, че съм израсъл на картофи и банани, което не е така, много ясно.
Твърде много в този текст е написано в минало време, а още съществува. Доскоро приемах мястото, хората и спомените от село като консервирани, не точно същите като преди, но винаги там. Доскоро поглеждах надясно за да проверя дали се вижда Трабанта на бащата на приятелите ми. Развалянето на тази илюзия е неизбежно. Затова я оставям тук и така.
(Малко снимки от по-отскоро)
1 коментар:
Прочетох това и си обадих на дядо.
Публикуване на коментар