Неапол и Тоскана

Няма как да минем без този пътепис, a колкото и да ме мързеше да го напиша, средата на зимата е чудесно време да си припомня миналогодишните пътувания из Италия.

Неапол е оптималният тест за твоята италианска пригодност. Защото всичко тук е пó - улиците са по-тесни и мръсни, хората са по-тъмни и шумни, фасадите са по-олющени. Дотолкова, че да ти трябват десетина минути за да отличиш снимките на сценка от филм с арабски терористи от добре познатата ти сценка по същата улица. Но Неапол е и адски вкусен. А повече за това - след съвсем малко.

Строежът на църквата Сан Франческо ди Паола е започнат в началото на 19. век, когато за кратно в града царства зетя на Наполеон, но е почти пълно копие на античния Пантеон в Рим - от класическия интериор до окулуса във внушителния купол. По-забележително е, че на площадката пред абсолютно всяка църква (едни от малкото равни и открити пространства в центъра на града) винаги има по няколко хлапета, ритащи оранжева гумена топка. В момента на снимката по-голяма част от иначе обширния Пиаца дел Плебишито е окупирана от строежа на сцената за концерт вечерта, но около стълбите се състоят поне 3 отделни мача, а навсякъде хвърчат миниатюрни хамшици и мертенси (то и оригиналния Мертенс си е ситен де).

D10s.

Дори в Болоня дебелата, впрочем най-вече в сравнение с Болоня дебелата, не съм изпитвал такова удоволствие от храната. Има две неща, които трябва да правиш при всяка удала ти се възможност в този град - да ядеш пица и да пиеш кафе - защото никъде по света, всъщност никъде в Италия дори, те не се доближават до неаполитанските. Наречи ме сноб, но истинската, единствената истинска пица е с почти невидимо тънък блат, но дебела, леко изгорена и леко жилава коричка, сос от ароматни санмарцански домати и нежна биволска моцарела. Това е. Можеш да я опиташ както в известните Да Микеле, Сорбило и Бранди (но само на обяд и то пак с тълпи туристи, чакащи ред за маса над главата ти), така и в местенца като Палацо Петручи (с изглед към шарената навалица на Пиаца Сан Доменико Маджоре) или Да Атило в Испанския квартал - гледай да седнеш на една от двете масички до входа на тясната виа Пинясека, така че да се забавляваш с доставчика на отсрещния зарзаватчийски магазин, който трупа щайги и торби като за малък камион на мотопеда си, или с чирака от съседния магазин за риба, натоварен с неблагодарната задача да следи октоподите да не избягат от легена си на паважа. Еспресото - с целия ритуал, подрънкването на чашките, шума от машината, до божествения вкус, който остава полепнал по небцето ти, дълго след като си изпил ултракъсата доза. И не е само това. Кучина повера е дала на Наполи перфектната улична храна - хрупкаво изпържени разнообразни дребни морски дарове, зеленчуци или крокети в хартиена фуниийка с дървена виличка от някоя от фриджиториите. Или онзи тип убийствено сладки десерти, които се срещат само на юг, който и да е юг - тук това е баба - тръгнала от Полша, минала през Франция, в неаполитанския вариант е тестено топче, напоено със захарен сироп и ром, довършено с доза бита сметана.

Задръстването в неделя по обед. Aкцентът не е върху автомобилите, а върху мургавия младеж, който осъществява най-директната форма на директни продажби, мятайки пакетите с носни кърпички директно на таблата на автомобилите през отворените прозорци на шофьорите, после спокойно прибирайки непродадените отново през отворените прозорци, преди колата да е потеглила към следващото задръстване.

След Рим и Милано Неапол е третият най-голям италиански град, но централната му част може спокойно да се обходи пеша (не че има друг начин) за няколко часа, отчитайки, разбира се, немалката денивелация - все пак сме между морето и вулкана. А колкото и да е хубаво в Чентро сторико и Куартиери спаньоли, рано или късно ти писва от джангъра там и ти се ще да пообиколиш. Първо наблизо. Градският транспорт не е очевидният избор обаче, скузи - не особено редовен и със склонност да променя маршрута при необходимост (както и абсолютният феномен на една и съща спирка една и съща линия да спира и в двете посоки), а билети се купуват само предварително - от павилиони или табаки, така че не е чудно, че местните предпочитат да висят в колата си с часове в някое спонтанно възникнало задръстване пред това да висят в рейса. Про тип: избягвай да ходиш до стадион Сан Паоло за късен мач, избери си уикенд, в който Наполи - отборът и градът - играе следобед.

До Кастел Сант'Елмо - внушителната крепост, властваща над града, можеш да стигнеш по два начина. Единият са стълбите Педаментина, катерещи се зигзагообразно към Вомеро още от 14. век, но макар денем да са по-скоро живописни, след залез бих ги избягвал, ей така - за всеки случай, пък и с поне малко респект към престъпната слава на града. Другият и доста удобен е да се повозиш на един от трите фуникулара, които тръгват от различни точки в центъра, при все че за станциите ще трябва да се огледаш внимателно. Кастел Сант'Елмо е впечатляващ сам по себе си, но най-ценното тук е гледката - към Историческия ценър, залива с пристанището, бизнес квартала зад гарата и, разбира се, Везувий, който колкото осезаем, е толкова невидим от по-ниските части на Неапол. Уличката, която така категорично разсича стария град в долния ляв ъгъл на снимката, всъщност е широка едва около 3 метра и носи 7 имена по цялата си дължина (Паскуале Скура, Мадалони, Доменико Капители, Бенедето Кроче, Сан Биаджо дей Либраи, Викария Векия, Джудека Векия), но иде да покаже изненадващото дълголетие на древното градоустройство.

Посещението на Катакомбите е едно от тези, които ще изпитат уменията ти да се оправяш с местния градски транспорт - общо взето трябва да стигнеш до катедралата Мадре дел Буон Консильо в подножието на хълмовете в източния край на града от не повече от 3 опита. Вероятно ще те питат как си се озовал там, но не заради пътешествието с автобус, а защото са отворени за публиката преди едва десетина години и не са заляти от туристически орди. Вземи си някаква горна дреха, защото под земята е хладничко, и не се притеснявай за черепи и скелети - всичко е разчистено, а и няколко пъти ще ти бъде напомнено, че обектът е не просто атракция, но и социален проект, координиран от църквата.

Сред туристите в Неапол изобщо преобладават два вида, поне според мои наблюдения: американски пенсионери - с баджове с имената им и родните им щати, слезли на групи от круизните кораби, които обикалят Средиземноморието - отмятащи забележителностите и снимащи всичко (например пица с 30-сантиметров обектив в тесничкия салон на Бранди, за разлика от мен, което обяснява дразнещата липса на фотоси с храната, описана по-горе, защото просто бях прекалено зает с онова, което се предполага да правиш с нея) и по-приветливите и млади французи - обикновено по двойки.

До Помпей се стига за около половин час с кола или влак. А когато става дума за Помпей, трябва да забравиш всичко, което си виждал на други археологически находки. Защото Помпей си е цял град - с улиците, къщите, храмовете, театрите и площадите - можеш да се разхождаш из него с часове. И да, тук туристите стават много и всякакви, малка подготовка за Тоскана по-късно.

Прочида е третият по площ остров в Неаполитанския залив и многократно отстъпва по популярност и забележителности на по-големите Иския и Капри, с други думи - случайно е начинът, по който е най-вероятно да се окажеш на него. Но повярвай ми, струва си, дори ако е само за да видиш това. На Прочида ще откриеш приспивното спокойствие на малкото рибарско градче, като извадено от тъжно носталгичен черно-бял италиански филм, а това вече не е случайно - на острова са снимани десетки такива.

Сигурно, повлиян от някоя глупава, но красива романтична комедия, идеята да бръмчиш из италианската провинция с мъничък ярко червен Фиат ти се струва примамлива. И наистина, спускането от планината към Фуроре - там, където Средиземно море и небето се сливат в неразличим хоризонт, или взимането на произволна отбивка от Фи-Пи-Ли по криволичещ между тоскански хълмове, кипариси, селца и винарски изби второкласен път със скандално ниски ограничения на скоростта е чудно. Но нека по-малко наивната, красива и романтична част от теб внимава - изисква се волско търпение да се справиш с бюрокрацията, преди да си вземеш колата от рент-а-кара, смелост - да се впуснеш в италианския трафик и ужасно добро планиране и наблюдателност - да не се побъркаш от влудяващото положение с паркирането (окей, няколко съвета - увери се, че имаш достатъчно висок лимит на кредитната карта, огледай добре автомобила за щети, спазвай знаците, предварително си разпечатай карти на ZTL-ите - забранените за преминаване от неживущи там зони в центъра на всеки по-голям град, набележи си удобен паркинг, за който, да, в повечето случаи ще трябва да платиш солено).

От Амалфи до Позитано. Без спиране, защото буквално няма къде да оставиш колата. Всички тези места, предполагам, изглеждат още по-добре снимани откъм морето, всъщност всичките му там рекламни кадри, на които си ги виждал, са от тази посока, но съжалявам ли за припряното минаване с нервно оглеждане за случайно свободно местенце около шосето и неочаквания километричен, водещ в неясна посока тунел на връщане - не, луд ли си.

Пиаца дей Мираколи можеше спокойно да се нарича така заради Втората Световна война, когато Пиза е почти изцяло разрушена, но великолепните ренесансови сгради, сред които и прословутата наклонена кула, оцеляват без драскотина. Съответно са и местопрестъпление на дране на туристи с венециански размери. Добре де, полувенециански размери.

Както си се досетил, югът е зад гърба ни, а думичката "туристи" ще присъства все по-често, ако не в пътеписа, поне около него. Силуетът на Сан Джиминяно в далечината е една от онези гледки, които те карат да се огледаш за прелитащи в небето дракони (изобилстващи в Малта, например - гледките, не драконите). Щях да напиша, че това е особено така, ако идваш от север, но се оказа, че е подобно и от юг, абе важното е от някъде да стигнеш. И вътре е автентичничко и запазено, макар и не толкова внушително, заради което проверих и наистина, всяка една от кулите тук отстъпва по височина на болонските Асинели и Гаризенда, но маркетингът им като че ли е по-силен.

Тосканците не минават за майстори на пастата и най-вече пицата, а останалите италианци подигравателно (защото в Италия подигравките могат да са само за храната) ги наричат бобоядци. Но пък това е добра възможност да избягаш от клишето и опиташ някой местен специалитет с печено месо или трюфели. Не се подлъгвай обаче да налетиш на флорентинското шкембе - лампредото, ужасяващо е.

Шест от деветте милиона туристи в Тоскана годишно (повече от цяла България, майнд ю) се отчитат във Флоренция. Ще го усетиш дори само при вида на километричните опашки пред основните музеи и дразнещата блъсканица по оста Санта Мария дел Фиоре - Понте Векио. Флоренция обаче е жив град и само стъпка встрани ще ти даде малко повече въздух, но ако целта на посещението ти е средновековното и ренесансово изкуство и времето, с което разполагаш, го позволява, те съветвам да резервираш билета си за Уфици онлайн, при все че ще ти дойде с 4 евро отгоре. Иначе катедралата, или по-точно пространството около нея, е, хендс даун, най-магичното място в цяла градска Европа, макар за интериора да не може да се каже същото. Панорамата е от кулата на Палацо Векио, но отблизо е различно и замайващо красиво.

Тоскана е палиото в Сиена и калчо сторико във Флоренция, но и десетки други, по-малки панаири и фестивали - през лятото са посветени или на типичен местен продукт, или на Средните векове. Провеждат се по няколко всеки уикенд, а тук можеш да се ориентираш и планираш.

Почти всяко градче по пътя крие нещо любопитно. Можеш да пропуснеш някое от по-популярните места и да отскочиш до Волтера с неразгадаемия лабиринт от улички и руини от римско време, крепостното село Монтериджони, Лука с овалния си площад или просто за пресни стриди до комунистическо Ливорно.

Чумата е проклятието на Сиена - избива близо половината от населението й, а проспериращия в началото на 14. век град никога не се възстановява и пада под властта на Флоренция. Но чумата е и благословията на Сиена, която, задушена от по-големия си съсед, си остава в този 14. век - трябва само да затвориш мислено няколко магазинчета за сувенири и се пренасяш шест века назад - стръмните улички, червеникавите сгради, знамената на контрадите, в града няма кой знае какви самостоятелни забележителности - самата обстановка е. На този фон още по-странен е стадионът на местния Робур с модулните си трибуни - някак неуместен, кацнал извън контекста. Не пропускай Сиена.

Искрящо бял пясък, лазурно синьо море, тропическа буря? И пясъкът, и водата обаче са отпадъчни продукти от химическия завод на Солвей, дал и име на близкото градче - Росиняно Солвей (в което има прекрасен Конад, работещ в неделя до късно, което, съвсем сериозно, е жизненоважна информация за гладния и жадния). Бурята си е истинска, затова не успяхме да постъпим като местните, които въпреки замърсяването си тачат плажа. Наоколо има всъщност съвсем нелоши, абе какви нелоши, направо перфектни истински плажове с прилежащите им вилни зони, а Тоскана си става отвсякъде и за чисто морска почивка (стига да нямаше толкова много история наоколо).