Калчо дзоолоджико

С изключение на Англия, всъщност, футболните емблеми стават задължителен елемент от екипите на отборите сравнително късно - през 70-те години. Преди това редовният фен е можел да ги срещне само в програмата за мача или върху фасадата на стадиона, а съвременното изобилие от клубен мърчандайз просто не съществува. В Италия това съвпада с на пръв поглед странното увлечение към нови лога с модернистично стилизирани животни вместо традиционните, които пък обикновено са скучновато заимствани от градските гербове. Зад част от тях - Лацио, Бари, Палермо, Удинезе - стои фирмата за спортно облекло Пушен, която, заедно с друга вече нефункционираща компания Енере, е сред първите в Италия, които брандират екипите, и обличат повечето елитни отбори в страната през 80-те. Кои са авторите на повечето от останалите емблеми обаче остава трудно за установяване.

Няма как да не започна с Ювентус, който по-рано тази година представи новото си лого - раираното J е замислено като лайфстайл и моден бранд, в който обаче няма нищо футболно. Зебрата е почти толкова стара, колкото старата госпожа, и се появява в емблемата още през 20-те години на миналия век, като във варианта от 1979 г. остава сама, изправена на задни крака и стилизирана в оп арт. Дербито с Торино пък шеговито се представя като битка между зебра и бик, който присъства както в герба на града, така и в самото му име. Юве, от друга стана, не е идеалният пример за този постинг, защото чак до 90-те екипите им най-често са декорирани само с двете жълти звезди за броя на спечелените скудета.

Бикът, разбира се, продължава да краси фланелките на Торино, както и през по-голямата част от историята му. Вариантът от 80-те обаче е различен - с насечен контур и насочени напред рога бикът е много по-агресивен и запомнящ се. Емблемите на двата торински клуба впрочем са абсолютни фаворити на Гуерин Спортиво и специализираното издание Бранд Айдентикит.

Партенопеи е сложна думичка, използвана от хора, които се опитват да звучат така, все едно разбират от италиански футбол. За всички, които наистина разбират, Наполи са магаренцата. При основаването си клубът, разбира се, избира за свой символ герба на регион Неапол - изправен на задните си крака черен кон, който обаче се превръща подигравателно в магаре още след трагичното първото участие на небесносините в Дивизионе Национале през сезон 1926-27 - актив от едва едно равенство (0:0 с Бреша на Стадио Милитаре дел'Аренача, съвременници твърдят, че е бил доволно тъп мач) в 10 мача и голова разлика 7:61. Неаполитанци обаче пият по едно вино, мушват по едни спагети, пица и супа с миди и си казват, кво пък толкова, магарета е даже по-добре (както след години ще направят и моите хора в Палмейрас и Тотнъм). 'O Ciucciariello гастролира върху фланелките само един сезон, после градът е завладян от култа към бог Диего, а другото магаре - донякъде забравено.

Асколи може да се загуби напоследък, но през 80-те е редовен участник в Серие А и записва едно 5. място в началото на десетилетието. Изборът на симпатична животинка като кълвача за талисман не е очевиден, но зад това има интересна история. Пълното име на града е Асколи Пичено - втората част идва от племето пицени, населявало областта през античността. Дали името на пицените идва от латинската дума за кълвач picus, или е обратното, няма как да знаем (не слушайте тоя дърт пияница Страбон), но кълвачът става символ на цялата провинция Марке. Лично аз повече харесвам рисунката, използвана между 1979 и 1981 г., повече, но като че ли по-разпознаваема е емблемата отгоре. След фалита и възраждането на футболния клуб преди няколко години, той дори приема името Асколи Пикио, но кълвачът присъства в логото му доста по-скромно.

В сравнение с останалите европейски първенства Серие А се е променила най-малко през годините, както тактически, така и емоционално, а титлата на Хелас Верона през 1985 г. надминава като шок дори тази на английския Лестър миналата година. Въпреки името, което е референция към древна Елада, и двата елемента в емблемата произлизат от благородническия род Скалиджери, управлявал Верона през Средновековието, и конкретно първия подеста Мастино I дела Скала, при това съвсем буквално. Scala на италиански ще рече стълба, двете кучета пък са мастифи, на италиански mastino, като названието идва от латинското mansuetus, което, няма да повярваш, означава питомен. И двете продължават да са част и от настоящата емблема, макар че та по никакъв начин не се доближава като внушителност до осемдесетарската.

Може би най-известната работа на италианския дизайнер Пиеро Гратон е lupetto - ръбатата вълча глава с кървясало око в кръг с цветовете на Рома. Вълчето оцелява до 1997 г., когато се преценява, че емблемата не е достатъчно римска за китайските туристи и американските любители на сокъра, и е заменена с щит с изображение на Капитолийската вълчица, който може да обозначава абсолютно всичко в Рим. Лупето, слава Юпитеру, обаче има достатъчно фенове сред феновете на отбора и се завръща периодично върху фланелките, в това число резервния екип миналата година.

Орелът в емблемата на Лацио произлиза от аквилите на древноримските легиони, а през годините феновете на римляните са го виждали изобразен по безброй начини на клубната емблема, включително хванал сноп пръчки - символ на фашизма - през 40-те, но особено любима е минималистичната стилизация от средата на 80-те, когато всъщност отборът крета в Серие Б. Култовият дизайн на екипите, при който орелът обхваща и разделя предната част на фланелките, беше възроден (уви за кратко) преди 2 години. Ретро вълната стигна и до спонсорите и от следващия сезон това ще е Селеко - производител на битова техника, който беше фалирал, но явно има намерение да се завърне с реклама на добре познато място.

Ако си запознат с настоящата емблема на Палермо, знаеш, че това също е орел. Въпреки че прилича на гарван. Гарван щеше да е по-яко. Черната глава с розова якичка се появява през 1979 г. и изчезва през 1986 г., когато година след като президентът му Роберто Паризи е убит от мафията клубът фалира и е основан наново. Класическа сицилианска история.

Петелът надвива лястовицата, катерицата и газелата в анката, проведена сред привържениците на Бари в първите години след създаването на клуба през 1908 г., а през 1979 г. Гратон създава смелата кубистична интерпретация, която, нека бъдем честни, със сигурност е спечелила повече фенове на отбора, отколкото скромните му постижения на терена. Преди 3 години клубът влезе в спирала от ребрандирания, която отсече главата на петела и го замени с трътлеста кокошка.

През 1983 г. Удинезе някак успява да подпише с един от най-великите футболисти на епохата - Зико, поради което всички архивни снимки обикновено показват бразилеца в специфичните ромбоидни екипи на Американино (които иначе правят дънки, въобще, в един момент всички решават да се пробват в тоя бизнес) и диагоналните ивици на Диадора, до степен почти всички да забравят, че малко преди това фриуланите са известни като зебричките, заради приликата с батковците от Торино (макар исторически Удинезе първи в Италия да обличат черно-бяло райе, година преди Юве).

Дяволът не е точно животно, но като звяр се класира в селекцията по темата. Днес почти никой не нарича росонерите дяволи, а хитреците от Фоджа по своему са запазили сатаната за себе си (или пък просто са продали душите си). Още през 1928 г. легендарният журналист и илюстратор Карло Берголио - Карлин опитва да систематизира символите на футболните клубове в страната - там са вълкът на Рома, грифонът на Дженоа, пилето на Бари, бикът на Торино, змията на Амброзиана, биволът на Лацио (упс!), и дяволът на Милан. През годините образът на червено-черния сатана еволюира в карикатурен злодей, за да се стигне до 1979 г. Милан печели десетата си титла, след като изпреварва непобедимата Перуджа, и решава да добави към завоюваната златна звездичка цели 2 нови емблеми - дявол от пламъци и М в червено-черно райе. Още следващия сезон обаче се разгаря скандала Тотонеро, след който Милан и Лацио са изпратени в Серие Б, а правата на дузина калчатори са спрени за няколко години (сред тях и Паоло Роси, който е реабилитиран навреме за да направи Скуадра адзура световен шампион на Испания '82). Милан се завръща в елита бързо, но също толкова бързо изпада отново, абе, интересни времена, преди на червено-черен кон да се появи Берлускони, да докара Ариго Саки и онзи дрийм тийм с Гулит, Ван Бастен, Малдини, Барези и Анчелоти от края на 80-те да спечели всичко възможно. Както и да е, дяволът потъва вдън земя, изчезва яко дим в небитието, плюе си на копитата след ония смутни години.

Не бих казал, че времената, когато Интер и Милан доминираха италианския футбол ми липсват, но със сигурност бяха малко по-интригуващи от актуалното състезание с един кон зебра. На снимката по-горе са братята Барези - Франко в червено-черния екип с огнен дявол и Джузепе в черно-синьо и щит със змия - преди Дерби дела Мадонина през прословутия сезон 1979-80. Змията, biscione на италиански, идва от герба на благородническия род Висконти и флага на Миланското херцогство, като оттам се появява и върху логото на автомобилите Алфа-Ромео. С комиксовия си стил, почти дружелюбна физиономия на гадинката (за разлика от оригинала, в който поглъща човек) и леки несъвършенства емблемата, която се задържа до началото на 90-те, е една от онези, които бих се радвал да видя отново в употреба, но, дори с предстоящата 110. годишнина на Интернационале, това изглежда твърде малко вероятно.

Чезена технически не е на морски бряг, но при липсата на каквото и да е друго характерно нещо за града (освен онова изпълнение на Learn to Fly от хиляда души, с което поканиха Фу Файтърс преди няколко години, знаеш, гледал си видеото) изборът на морско конче за символ минава за легитимен. Изображението му върху клубната емблема обикновено е по-конвенционално, а вариантът от сезон 1983-84 явно не успява да стане популярен сред тифозите, защото единството място, където е запазен, е албумът със стикери Панини. Наложи се да го прерисувам от начало, защото загубата на тази красота щеше да е непростим грях, амичи кари. (Демек, ако на някой му притрябва векторно, да чукне един факс на редакционните телефони.)

За рекордно време през 80-те Бреша успява да извърви пътя от трета дивизия до Серие А и обратно до трета дивизия, нещо което не е чак толкова необичайно, но именно в сезоните на топ ниво брешаните изоставят екипите, с които са познати на почитателите на калчото - сини фланелки с бял шеврон на гърдите. Дизайнът, при който голямата кръгла емблема е разположена под спонсорския надпис, е копиран от Фиорентина, а графичното решение е доста по-внимателно, чак стои чуждо сред останалите. Лъвът по-нататък остава в клубната емблема, но вече в по-класически хералдически вид, а идва от прозвището на града, дадено му след 10-дневния бунт срещу Хабсбургите през 1849 г. - Лъвицата на Италия.

Ако ФК Матера не ти говори нищо, това е напълно разбираемо - в крайна сметка, най-големият успех на отбора от градчето, известно с древната си архитектура, е един (1) сезон в Серие Б. Матера е тук обаче заради емблемата, която чудесно се вписва в елитната компания. Клубът я използва от време на време през 70-те и 80-те паралелно с официалната, която е безидейна, но любопитна с начина, по който диагоналната синя лента е пренесена върху врата на бика. Настоящото лого на Матера Калчо впрочем е пример за всичко грешно, което може да се случи с една футболна емблема, срамота.

Завършваме, не защото интересните лога са свършили, а защото все някога трябва, с още един вълк. Лече стига до Серие А за пръв път през 1985 г., като е вече екипиран подобаващо с една от най-щурите емблеми в лигата. Вълкът, преминаващ зад дърво, е символ от герба на града, но едва ли старите италиански хералди са си представяли, че подобна интерпретация може да съществува някога. Логото устисква чак до 2001 г., когато в отбора заиграва някой си Валери Божинов. Случайност? Може би.