Джентълмените от Еускади
Макар първият футболен мач в Испания да се е играл много по-рано, през 1870-те, далеч на юг в Андалусия между английската управа на мините в Рио Тинто и на железницата, свързваща ги с близкото пристанище Уелва, именно баските са фундаментални за испанския футбол през първата половина на 20. век, след която в него започва да се усеща влиянието най-вече на "вноса" от Южна Америка, но и на няколко ключови унгарски играча. Еускади, и в частност Билбао, също поддържа близки отношения с Великобритания. Старото пристанище на града Ел Аренал в продължение на векове осигурява търговията между страната и британците, които впоследствие управляват и местните металургични предприятия. За разлика от съседния Сан Себастиян, плячкосан от английската армия след "освобождението" си от французите по време на една от Наполеоновите войни, Билбао е пощаден и опазен, включително и при последвалата Първа Карлистка война - падналите британци са погребани в местността около брега ба река Нерион, получила името Кампа де Лос Инглесес, където до построяването на първия предназначен за футбол стадион в Испания Сан Мамес местните за пръв път ритат топка, а сега се издига музеят Гугенхайм. Не малко баски младежи получават образованието на Острова - именно те са основателите на Атлетик (с неслучайно английски правопис на името), а местните предприемачи, сред които един от спонсорите на Атлетик в онези първи години - фамилия де ла Сота, продължават да поддържат бизнес отношения и да подпомагат Антантата по време на същата тази Първа Световна, прогонила Били Барнс от родината му. За разлика от Андалусия, билбаоските футболни ентусиасти не позволяват чужденците да капсулират играта за себе си, напротив, както отбелязва отличния познавач на испанския футбол Джими Бърнс в хрониката си Ла Роха, използват мачлетата край реката да се социализират с англичаните. Клубът, станал нарицателен с продуктивната си школа кантера и политиката да допуска в редиците си само с родени в Страната на баските играчи, както и стилът му на игра обаче се формират именно под английско влияние - един от няколкото парадокса в историята му.
Мистър Барнс налага желязна дисциплина и отборна игра, дълги пасове и бързи атаки по крилата. Вратарят Ибарече, безкомпромисната защитна двойка Солаун и Уртадо, черноработникът Егия и гигантите Белаусте и Рамон в средата на терена и нападателите Исета, Херман Ечевария, Апон, Суасо и, разбира се, Рафаел Морено Арансади - Пичичи донасят на Атлетик три поредни Купи на края - през 1914, 1915 и 1916 г., дублирани с титли от не по-малко интересното регионално първенство в конкуренция с отбори като Аренас Гечо, Расинг Сантандер, Спортинг Ирун и Реал Сосиедад. След последната от тях обаче Барнс е все пак мобилизиран и трябва да напусне - показателен е фактът, че червено-белите решават да не назначават нов треньор и изчакват Били, който се завръща през 1920 г., като остава начело един сезон, през който взима още една Купа. Испанската лига все още не е основана - това се случва едва през 1929 г., а честта да спечели първия дубъл има друг английски джентълмен, и то архетипен - с бомбе, мустаци, костюм и пура в устата, Фред Пентланд. След напускането на Барнс, управата на Атлетик търси нов мениджър, нормално - англичанин, с обяви в Дейли Мейл и Спортинг Лайф, но го намира наблизо - Пентланд води Сантандер в предишния сезон. При двата си престоя начело Фред печели общо 5 Купи и 2 титли в Ла Лига (записва и рекордна победа с 12:1 срещу Барселона), а в Испания води успешно и Реал Овиедо и столичния клон на лъвовете - Атлетико Мадрид.
Първото участие на испанския национален отбор на Олимпиада е на турнира в Антверп 1920, игри белязани от недопускане на спортисти от държавите, загубили Голямата война, в т. ч. България. Отборът е съставен предимно от баски (13), каталунски (4) и галисийски (3) футболисти - от севера на страната, където по онова време вече се играе на трева, за разлика от прашните терени на юг. Испания бие Дания в първия мач, но отпада след загуба от Белгия във втория. След финала, завършил впрочем скандално, в който домакините печелят титлата, на иберийците се открива възможност да се борят за медалите - по системата Бергвал, нещо като репешажи, даваща възможност на отборите, отстранени по пътя от шампиона да се класират по-високо.
Испания бие поред Швеция, Италия и Холандия и се окичва със среброто - успехът няма да бъде надминат чак до европейската титла 44 години по-късно. Героите са Белаусте и Пичичи, и двамата състезатели на Атлетик Билбао, а голът на първия срещу Швеция, при който забива топката във вратата с глава и четири защитника на гърба, както и агресивната, непримирима игра на всички, става повод холандски вестник да нарече испанците за пръв път Ла Фурия. Хосе Мария Белаустехихойтя Ландалусе (добе дошъл в забавния свят на баските фамилии; Телмо Сараонандия Монтоя например е името на друг славен билбаоски нападател, добре, че играе през 50-те, когато Франко забранява баските фамилии и става известен просто като Сара) е едър, здрав младеж, Пичичи, чийто прякор значи малко пате, е дребен, слабоват, играе с бяла кърпа, превързана около главата - шевовете на първите топки са груби и лесно причиняват прорезни рани. И двамата идват от добри семейства и получават консервативно католическо образование, в пълен контраст с ролята на футбола като двигател и символ на новото срещу закостенялото и ретроградното в останалата Испания. Католицизмът, при това в лицето на Йезуитския орден (създателят му Игнасио Лойола е баск), са в основата на баското самосъзнание и същност. След като спира със спорта Белаусте се отдава на юридическа кариера и е виден активист за независимостта на Еускади. Съдбата на Пичичи е нелепа - умира едва 29-годишен от тиф след порция развалени стриди (ноут ту селф: внимавай с тапас баровете в Билбао), но славата му на голаджия го надживява и, въпреки че никога не е играл в Ла Лига, на него е кръстена наградата за голмайстор на сезона в испанското първенство.
Испанската гражданска война и победата на Фалангата са тежки времена за баските. Републиканското правителство на Хосе Антонио Агире (самият той играл за Атлетик) събира нещо като национален отбор на Еускади, чиято цел е да обикаля Европа и популяризира каузата на баската нация - сред отзовалите се са братята национали Луис и Педро Регейро, нападателите Лангара и Горостица (голмайстори в лигата съответно 3 и 2 пъти), Педро Аресо и Серафин Аедо, вратарят Бласко, Анхел Субиета, Ирарагори. Отборът играе първия си мач в Париж само две дни преди бомбардировката на Луфтвафе на бискайското градче Герника през април 1937 г., вдъхновила Пикасо да създаде едноименната картина пак там само месец по-късно. Турнето продължава в Чехословакия, Съветска Русия, Норвегия, а накрая и от другата страна на океана, където Еускади участва един сезон в местното първенство. След края на войната повечето от играчите избират живот в изгнание в Аржентина и Мексико, а някои, като Горостица и Ирарагори, се завръщат в Испания. Макар терорът и подтискането на различните народности в страната, най-вече баските и каталунците, да са характерни за властта на консервативния националист Франко, концепцията му за тях е любопитна - като неразделна част от испанската нация, хората от различните региони имат различни роли. На по-едрите, борбени баски се пада тази на воините. Именно такъв е и образът на националния отбор - Ла Фурия - мощен, агресивен, непримирим, който се харесва на диктатора - такъв, какъвто демонстрират футболистите от земите на баските. Впрочем споменатата по-горе наградата за голмайстор получава името Трофей Пичичи от про-франкисткия мадридски Марка през 1953 г.
