Кратка история на Сочи

Случи се така, че в седмицата на откриването на Олимпиадата пътувах и нямаше как да не отразя нюанса в начина, по който медиите в България и англоезичните такива насочват вниманието към Сочи. Разбира се, и в двете присъстват колосалните инвестиции в инфраструктурни проекти, целящи да превърнат град със субтропичен климат в столица на зимните спортове, и битовите неуредици на първите гости в недовършените хотели. В търсене на източна екзотика обаче чуждите медии се обръщат към историята на региона - сюжет, който тотално липсва в българския поглед натам, дали заради вродената несъвместимост на други теми в главите на родните спортни журналисти, дали заради спуснатата опорна точка за нова вечна дружба с матушка Русия. А историята е не само любопитна сама по себе си, но и по странен начин повтаря и обяснява последвали и последващи събития. Историята на Черкезкия геноцид - 50 години преди Арменския от другата страна на границата, 70 години преди първите изселвания на български турци и сталинските репресии, 80 години преди Холокоста, 150 години преди днес.

Черкезите, заедно с абхазците, чеченците, ингушите, осетинците, абазините, аварците, андийците, балкарите, ногайците са част от пъстрата палитра народи, населяващи Северен Кавказ от векове. Етнонимът черкези е с тюркски произход и не е съвсем коректен - основната етническа група нарича себе си адиги (делящи се освен това на 12 племена), към черкезите се числят и кабардинците, шапсугите, бесленеевците и убъхите. Повечето от тях са сунити, но се спазва и традиционното местно вярване хабзе, езикът им, или по-точно езиците им, принадлежат към абхазо-адигейската група и, грубо казано, не приличат на никой друг. Въобще, сложно е. Важното е, че през 18. век кавказките държавички образуват нещо като буфер между Русия на север и Османската империя и Персия на юг, а Черкезия, с излаза си на Черно море, е особено апетитна за руснаците.

С името Кавказка война се наричат поредица от военни действия, водени с различна интензивност в периода 1817 - 1864 г. В началото на века на Русия са се подчинили царство Картли-Кахетия (т. е. Грузия) и няколко азерски ханства, империята води две войни с Персия, освен това районът е арена и на бойни действия от множеството конфликти с Турция. На фона на всичко това няколко планински племена в Северен Кавказ, обединени в Кавказки имамат, отказват да се преклонят пред царя. Не желая да изпадам в изброяване на битки и броене на жертви - самата продължителност на войната е показателна за ожесточеността й. След пленяването на лидера на планинците имам Шамил при Гуниб през 1859 г. съпротивата им е пречупена.

Е, сигурно се досещаш какво следва - всички знаем как сибирската империя решава проблемите си. На прясно изпечения военен министър Дмитрий Милютин му хрумва идея, по-бляскава от косите на Василиса Прекрасна, огрявани от сутрешното слънце над Ладожкото езеро - да разчисти Кавказ от проблемните планинци. Цар Александър II (същият - "Освободител", ама не заради България, а заради крепостничеството) одобрява. Милютин предоставя избор на черкезите - а) да бъдат изтребени, бе) да бъдат изтребени, це) да се ометат или де) "порода дългокосмести китайски котки". Адигите се обаждат на приятел, ползват 50 на 50 и помощ от публиката и в крайна сметка почти единодушно избират пътя. Шегувам се - никой не им дава да избират, много ясно. Още преди да са инстаграмнали последния си обяд на родна земя, биват качени на всичко, което вероятно може да плава, и засилени към турския бряг.

600 000. Шестстотин хиляди черкези измират по време на така нареченото мухаджирство - удавени в потънали препълнени кораби, умрели от обезводняване, глад, епидемии, убити... Убъхите, които населяват точно района около Сочи, на практика изчезват. "По пътя станахме свидетели на умопомрачителни гледки - трупове на жени, деца, възрастни хора, разкъсани на парчета и полузиядени от кучета; изселници, измършавели от глад и болести, твърде слаби за да движат краката си, се строполяват от изтощение и стават плячка на кучетата", описва преживяното руски войник. Николай Евдокимов, генералът отговарящ за операцията, се сърди на граф Сумароков за постоянните напомняния да се погрижи за "замръзналите трупове, които покриват пътищата".

В Истанбул бива сформирана специална комисия, отговаряща за преселението - бежанците, които се добират до Мала Азия, няколкостотин хиляди, първоначално биват настанявани в лагери, а после разселвани из всичките краища на Османската империя, в това число Балканите. През 1870 г. Северен Кавказ е дом на не повече от 10% от черкезкото население отпреди войната. В България адигите не се адаптират добре, мнозина се отдават на грабежи. Верни поданици на султана, участват и в башибозушките отряди, потушили Априлското въстание. Смята се дори, че Христо Ботев е убит от черкезина Джамбулет.

Днес в Кавказ адигите и най-вече споменът за тях живеят в имената на няколко административни области, местности и реки. Самият Сочи е кръстен на река Шъаче, други, всъщност по-дълги реки, които минават през града, са Шахе и Мзимта. 21. май е денят, в който се отбелязва Черкезкия геноцид. А Олимпиадата? "Ще се пързаляте върху масови гробове", това предупреждение отправя организацията на черкезите в Америка преди няколко години.

Масови гробове.

Крайно време

Публикуването на този текст във време, в което кресливият национализъм и патриотарска реторика са не просто модни увлечения на малка група хора, а устойчив мейнстрийм в България, може да изглежда странно, но е важно. Поне за мен.

Когато преди години Време разделно беше обявен за един от трите финалиста в кампанията Голямото четене на БНТ, изпитах ужас. Не защото някакво си телевизионно предаване може да ме уплаши, а защото би показало, че българското общество, и то четящата и вероятно по-интелигентна негова част, се уповава на къс комунистическа пропаганда. Романът на Антон Дончев все пак не спечели, остана втори, пред книги като Майстора и Маргарита и Малкият принц.

Малко известен факт и недостатъчно дискутирана тема е това, че Възродителният процес от 80-те години, може би най-срамният момент в новата българска история, който много от нас смътно си спомнят, е едва последната от множество репресивни мерки спрямо българските граждани от турски произход и мюсюлманите в страната изобщо. По време на Балканската война над 200 хиляди помаци в Родопите са насилствено покръстени - в акцията участва т. нар. Покръстителна чета на Тане Николов и Мамин Колю, а години по-късно Светият Синод определя действията като "черно петно за светата ни църква". В края на 30-те и началото на 50-те години на миналия век държавата предприема две масирани кампании за насилствено изселване на етнически турци към "майката-родина". Поради една или друга причина след това БКП променя отношението си към мюсюлманите и решава да ги интегрира.

През 1963 г. Съюзът на българските писатели се обръща първо към Стефан Дичев, после към Андрей Гуляшки със задание да бъде написана книга за насилствената ислямизация на Родопите през 17. век. Историческата достоверност не е задължителна. А в нейно име трябва да се изтъкне, че приемането на исляма в региона е било плавен процес, като сведенията това да е ставало принудително са твърде оскъдни. И Дичев, и Гуляшки отказват. Младият Антон Дончев, тогава "още неизвестен автор", приема. Получава 75 лв. командировъчни на дребно, хваща сутрешния рейс за Пампорово и след около месец се пръква Време разделно, ултимативното описание на османските зверства в България. Книгата излиза точно навреме за първата вълна прекръствания - в началото на 60-те българомохамеданите са подложени на смяна на имената като част от политиката на премахване на "старите, вредни традиции в бита". Селяните от Рибново посрещат милицията и армията, въоръжени с камъни и брадви, бунтове има и на други места в планината и партията временно дава на заден.

Едноименната екранизацията по романа тръгва по кината през 1987 г., случайно или неслучайно в разгара на гореспоменатия Възродителен процес. Процес, при който властите смазват многохилядни протести, стотици са тикнати в затворите, десетки са убити и който завършва с Голямата екскурзия, при която над 300 хиляди са принудени да напуснат родината си.

Преди седмица Европейски институт Помак изготви доклад, в който между другото се изтъкват горните факти. Докладът можеш да прочетеш тук, но по-вероятно е да си дочул за него покрай ужилената реакция на СБП. Личните ми впечатления от досегашната дейност на въпросния институт и председателя му Ефрем Моллов ме карат да си мисля, че единствената му цел е да провокира, което обаче изобщо не означава, че в него има много истини. Или поне много повече, отколкото в бесния отговор на писателския съюз. "Нечистоплътно донесение", "поредната гавра" (поредната?, чак да ти стане жал за човека), "героичния епос", "красива сага", "хуманистичен патос"... не, сериозно?

Наивно е в огледалния свят на съвременна България, където Движението за права и свободи не защитава ничии права и свободи, а представлява мафиотска структура в най-чиста форма, докато уж националистическата партия Атака следва дословно реставраторската политика на Путинска Русия, да очаквам нормално отношение към историята. Наивни по един друг начин са предложенията за заместване на "турското робство" с "османско присъствие", просто защото и двата термина са неверни. А заместването на една крайност с друга е знак за глупост или демагогия.

На пръв поглед встрани от темата, но всъщност друг аспект на проблема - в първолашкия учебник на Ема например (както и вероятно и в моя, и в твоя) уверено се твърди, че кирилицата е дело на Кирил и Методий. Което е пълна измислица и никога не е било част от историята. Вместо това родното образование я мултиплицира и днес всеки българин знае, че братята са създали "нашата азбука"...

Докато пишех всичко това, няколкостотин хулигана вилняха в центъра на Пловдив и потрошиха Джумая джамия. Щото така искат. В абсолютно същото време в София скандал с агитацията на "майчин език" провали заседание на Народното събрание. Българският етнически модел все повече изглежда като празна тенекиена кофа, по която всеки може да бие с тоягата, когато му изнася.

И не е ли крайно време да спрем да бъркаме пропагандата с история? Поне.

Когато свастиката се вееше над Уайт Харт Лейн

Ако заглавието не е привлякло вниманието ти, то вероятно не си сред феновете на английския футбол. Сред тях (нас) Тотнъм Хотспър е известен като еврейски отбор, а въпросната случка с куриозна историческа стойност датира от 1935 г.

По онова време Англия, как иначе, е водеща футболна сила, но Футболната асоциация бойкотира ФИФА и не участва в първите три Световни първенства. За което сигурно съжалява и до сега - първото участие, на Бразилия 1950 се запомня с унизителна загуба от САЩ и отпадане в групите, а единствената официална титла на британците идва в домакинския шампионат от 1966 г. Немците пък са далеч от настоящия си статут на машина за победи, но спортът вече е станал държавна политика на Третия райх. Само година по-късно Олимпиадата в Берлин се превръща в триумф на нацистката пропаганда (златните медали на Джеси Оуенс не са нищо повече капка катран в кацата с мед).

Против провеждането на уговорения за 5. декември 1935 г. приятелски мач се обявяват редица синдикални и еврейски организации във Великобритания, изтъквайки смазването на профсъюзите и засилващите се репресии срещу еврейското население в Нацистка Германия. Вътрешният министър Джон Саймън обаче обявява, че не смята да се бърка в работите на независимата Футболна асоциация и че е в традициите на страната да не смесва политиката и спорта. И все пак най-голямо недоумение предизвиква изборът на стадион Уайт Харт Лейн за провеждане на срещата.

Хотспър Футбол Клуб е основан през 1882 г. от ученици, посещаващи часове в църквата Вси Светии в Тотнъм. Отборът започва да играе домакинските си мачове на мястото на бивш разсадник в близост до улица Уайт Харт Лейн през 1899 г., поканен от предприемчив собственик на пъб, който преценява, че феновете ще повлияят добре на оборота. Успехите през 20-те години позволяват стадионът да се разшири и, въпреки че през 30-те Спърс вече кретат във Втора дивизия, капацитетът му достига 60 хиляди. Дотук нищо еврейско, нали? В началото на века повечето евреи обитават кварталите Уайтчапъл и Спиталфийлдс в традиционното лондонско гето Ийст Енд (преди тях там се настаняват френските хугеноти, после ирландците, а сега, след неслучилото се цунами от българи, преобладават пакистанците). Бърз поглед върху картата на града показва, че най-близо е стадионът на Уест Хем Ъптън Парк. И тук идва дребната, но решителна подробност, че в свещения шабат, когато се играят повечето футболни срещи, е забранено не просто да се работи, но и да се ползва транспорт с двигател с вътрешно горене, за теглени от коне омнибуси да не говорим. За сметка на това, електрическият трамвай, спиращ по случайност току пред вратите на Уайт Харт Лейн, е джъст ол райт според Йехова. Така през 30-те един от всеки три фена на Тотнъм е с еврейски произход, честна дума.

И така, една хубава декемврийска сутрин 10 хиляди чистокръвни германци се изсипали с автобуси в Лондон (познато, а?), настоявайки зофорт да разгледат забележителностите. Изненадващо или не, посрещането било изключително дружелюбно, а в ролята на екскурзоводи на немски се изявявали евреи, избягали от нацисткия терор съвсем неотдавна. Швабите цъкали доволно с език "Я, я, зер шьон. Вир комен бещимт нох айнмал видер, абер мит дем флугцойг!". Абе културна работа. Единственият, така да се каже, инцидент бил, когато фен на Тотнъм се покатерил на пилона над централната трибуна на стадиона и свалил германския флаг (тук бих се впуснал в историята на последния в предвоенния период, но ще ти го спестя). Бобитата, онези английски полицаи със смешните шапки, обаче набарали смелчагата, лепнали му глоба от няколко шилинга (тук ще ти спестя историята на британската парична система) и го пуснали по живо, по здраво. А за да съм абсолютно коректен към историята и заглавието, трябва да посоча, че знамената и на двете държави били вдигнати наполовина - във Великобритания бил обявен траур заради смъртта на принцеса Виктория (принцеса, принцеса, ама ритнала кралската камбана на 67 години).

Гостите имат честта да излязат пред 60-хилядната публика в титулярните си бяло-черни екипи. Любезните домакини, облекли резервните сини фланелки и бели гащета, все пак не отговарят на традиционния нацистки поздрав с изпъната напред дясна ръка. Още един любопитен факт от епохата - в периода пред Втората Световна националният отбор на Англия се води от комитет. Самият мач е твърде едностранен - нападателят на Мидълзбро Джордж Камсел вкарва по веднъж в двете полувремена, а легендарното ляво крило на Арсенал Клиф Бастин шибва още един гол за крайното 3:0. Като цяло обаче немците оставят добри впечатления с поведението си на терена. Особено на фона на италианците, които пристигат в Лондон точно година преди това с вирнати носове и самочувствието на прясно коронясани световни шампиони - онзи мач се запомня със счупени крака, носове и ръце и от двете страни и заслужено остава в историята като Битката за Хайбъри.

Това, уви, не е последният мач между британците и Нацистка Германия преди войната. През май 1938 г., 2 месеца след Аншлуса англичаните гостуват на Олимпийския стадион в Берлин. Нацитата подгряват сериозно и над 400 хиляди души кандидатстват за 110 хиляди билета, очаквайки победа. От австрийския Вундертим за Германия играе само Ханс Песер (самите австрийци всъщност изобщо не са въодушевени от трансфера). Англия отново печели, този път с внушителното 6:3, но двубоят се запомня с това, че по настояване на посланика Невил Хендерсън, гостите са принудени да изпълнят нацисткия поздрав. Тъпо, да.

А сега обратно към другото разклонение на днешната история (в случай, че не си забелязал, досущ бразилски сериал те разхождам по две преплитащи се сюжетни линии). Евреите в Англия, къде доброволно, къде зорлем се интегрират по-добре, англицизират имената си, а конкретно във футбола дълги години са почти невидими - за едно добре възпитано еврейско момче било неприемливо да се занимава с ритнитопковщини и подобни глупости. Клубът Тотнъм Хотспър също като че ли затваря очи за една голяма група от феновете си. Което не означaва, че те не съществуват. За агитките на другите отбори те са yids, най-близкият превод на български май е чифути. Докато не решават да обърнат правилата на играта - през октомври 1978 г. Тотнъм играе в Манчестър със Сити и преди местните да почнат с обидите, гостуващите фенове запяват "Аз съм чифут и се гордея с това". Днес привържениците на Спърс наричат себе си Йид Бойс и Йид Арми без значение дали са евреи, бледи англичани или мургави мулати. Че кафявата лоботомия е присъща не само за родните расатета и воленци обаче свидетелстват няколко инцидента през последната година - в Рим и Лион, дори по време на мач с Уест Хем, след който премиерът Дейвид Камерън трябваше да прави коментар по малко странната тема, ок ли е феновете на Тотнъм да наричат сами себе си yids.

П. С. Ако се вгледаш в снимките, ще видиш до терена наредени буквите от английската азбука. Аз, разбира се, знам предназначението им (а те имат предназначение), но ти може да оставиш предположението си като коментар под постинга. Е, сещаш ли се?